Алекс Болдин - Страсти пред Задушница

— Жито ли? — Муцка не може да повярва на ушите си. Заглежда се недоумяващо в омърлушената ми физиономия. Пред такова изобилие от бляскава стока мъжката и компания говори за жито и гробища. — Абе ти нормален ли си? Остави бабичките да си купуват житото. Погледни! Виждал ли си кафе-мока. Май само на картинка!

Мълча сконфузено, стиснал под мишница пакета с житото и я следвам безапелационно.

Тоя мой водач в рокля не бива да се пренебрегва. Не му е времето и мястото, нали така?

Огледът на новия магазин е завършил с леко замайване от моя страна и с кисела физиономия от страна на моята спътница.

— А сега накъде? — пита ме въпросително. Май и развалих настроението. Развалих го но тя не го показва. Такава си е. Когато е най ядосана има най-хрисим вид. — Добре де, добре! Хайде върви. И поздрави бабичките от мен. Жито! Задушница! Не можеш да живееш ти скъпи. Съвсем не можеш и не знаеш как да живееш! — Край! Свърши се така добре заформената среща.

Не отговарям, защото нещата вървят на скарване, а точно това не желая. И помен не е останал от одевешното Муцкино настроение. Какво ли да и кажа? Не зная. Каквото и да кажа няма да има ефект. Като при експлозиите на малкия началник. По-добре е да си мълча. Много ми дойде. Кимвам за сбогом и краката ме понасят натам, където вечерната ноемврийска мъгла бавно застила, хора, коли и улици.

Нямам настроение. Всичко ми е чоглаво. Какво стана бе джанъм? Май пак ще се окажа прав. Никога не бива да се радваме на утринта. Защото не можем да предвидим колко келява ще бъде вечерта. А вечерта е тъжен памук от мъгла. От мъгла и падащ мрак. А в падащия мрак моята душевна празнота. Някъде напред, се мярка кльощавата фигура на Кьоравата. Тя е минала край шивашкия цех. Наклякалите унили млади жени са запалили цигари. Дали са им кратка почивка. Една от тях дъвче баничка. Каква вечеря само? Дъвче мълчаливо, уморено. Кучката е чакала, гледала я е с напрегнат и гладен поглед. След това е изгубила търпение и е побягнала. Колко ли е гладна тая кучка? Подсвирвам. И ето! Мигом изниква от мъглата и хуква към мен. Позна ме. Не ме лае, а напротив. Гали се, върти опашка.

Нямам нищо за ядене. Тя разбира и не се сърди. Но е радостна. Радостна е, че и се радвам, че я галя. Оная твърда буца в гърлото ми постепенно се стапя.

Галя животното зад ушите, говоря му, а то вдигнало глава към мен ме гледа предано с единственото си здраво око. Скимти радостно. Отваря уста и плези език.

— Мелани, милата ми, Мелани… — изтръгва се неволно от устата ми. Тук съм милата ми тук съм…

© 2005 Алекс Болдин

Източник: [[http://bgstories.athost.net|Авторът]]

Разпространява се при условията на лиценза [[http://creativecommons.org/licenses/by-nc-nd/2.5/bg/|„Криейтив Комънс — Признание — Некомерсиално — Без производни“ версия 2.5]] (CC-BY-NC-ND version 2.5)

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/2925]

Последна редакция: 2007-06-05 22:09:17