Алекс Болдин - Страсти пред Задушница

— Ще закъснееш за работа! — прекъсва мечтанията ми госпожата.

— Хей сега! Тръгвам! — отговарям сепнато. Обличам се набързо и излизам в мъгливата утрин.

Студено е. Влагата се стеле навред. Асфалтът под краката ми е мокър. Клоните на дърветата чернеят натежали от капките роса. Под тънкото ми дънково яке се провира хапещия студ. Настръхвам зиморничаво. Трябва вече да го сменя с по-топло, кафявото с велурената яка. Работната ми чанта ме тупа ритмично отзад в такт със забързания ми ход.

Някъде далеч напред залайва куче. Бялото комби на „баничаря“ е спряло зад павилиона на Соня. Задната му врата е отворена и от него лъха аромата на прясно изпечени закуски. Вляво на кръстопътя, през гъстата мъгла, като привидение прибягва кльощавата фигура на Кьоравата. Това е кварталната ни кучка. Тръгнала е някъде по свои цели, гладна, премръзнала, озлобена. Впрочем тя винаги си е озлобена от мига когато след жестокия побой изгуби дясното си око. Кой ли беше тоя комплексар който я е бил? Никой не разбра. Но слепотата и си остана, а с нея и таената към хората злоба. Тя избуяваше в ранните или вечерните часове когато най-много я мъчеше глада. Хвърляше се безпричинно, най-вече на възрастни и деца. Изчакваше ги да отминат и се хвърляше отзад. Беше бита много пъти заради този и навик, но никой не можа да я отучи от него.

На моста, на железопътния прелез е оживено. Тировете профучават един след друг в посока за столицата. Изчаквам да се изнижат и преминавам. Трябва да глътна сутрешното си кафе, защото клепачите ми въпреки влажния студ натежават. Дрямката започва да ме наляга тъкмо в тези часове преди началото на работния ден. Всяка сутрин спазвам традицията. В зеления павилион, досами службата, правят хубаво кафе. Госпожата е любезна, поздравява, усмихва се и точи кафявата ароматна течност в чашката толкова колкото си пожелаеш. И сега когато ме вижда, бодро пита: — Дълго ли? С две захарчета?

— Дълго! — отговарям усмихнато и се зазяпвам в подредените апетитни закуски. — А към него можете да добавите и една баничка.

Изброявам стотинките, изсипвам ги в кристалния пепелник и зачаквам търпеливо. Кафето е такова каквото го обичам, сладко-горчиво и ароматно, а баничката, добре препечена и с много извара. Какво ли му трябва сутрин на човек за да е щастлив денят му? Така се казваше май в една реклама за бира.

Пристигнал съм тъкмо навреме. Колегите ми се точат нагоре по стълбището. Поздравявам някои от тях, други отминавам мълчаливо, според човека. Отключвам вратата, хвърлям чантата на работната маса и отварям широко прозореца. Старият мокет е влажен и помещението мирише на мухъл. Как не се сетих още в къщи да ида до тоалетната? Оставям чашката с кафе на масата и се запътвам към споменатото помещение. Красиво е, облицовано, със зеленикав мрамор. Някой досетливец е лепнал над писоарите лист с надпис, „Пуснете водата!“. Ще я пусна разбира се, само да си свърша работата. Заглеждам се в луминесцентната лампа. Тя мига анемично. Стартерът е за сменяване, отбелязвам на ум. Нали съм професионален електротехник.

В тоя миг Джи Ес Ем-а настоятелно запява. Как може да ме безпокоят точно тук! — мърморя недоволно. Присягам се, откопчавам калъфа където се крие и врещи техниката и със свободната ръка я долепям до ухото си.

Тете-е-е! — кресливо занарежда свадливата ми леля. — Да идеш и да купиш жито! Ама да не забравиш, че утре е задушница. Най-голямата задушница е, арахангеловата. Баба ти нали знаеш колко набожна беше. Ще се преметне в гроба ако не отидем да я поменем.

— Добре бе тете, ще взема! — отговарям най-убедително, а на ум ръмжа недоволно.

Докато говоря, в тоалетната се шмугва Боби — охраната на труда. Той всъщност е най-вежливият човек в службата.

Десет пъти да те срещне по коридора и десет пъти ще ти каже „Здравей“ или „Добро утро!“, според случая. И сега бързащ, пристъпящ напрегнато от крак на крак, казва задължителното си „Добро утро!“ а след това и вълнуващата го новина.

— Колега, да знаеш, че шефа няма да разреши болничните ти да минат за трудова злополука! — Новината ме заинтригува. С усилие, вършейки двете работи, се нагърбвам и с трета. Започвам разговора с Боби.

— Защо бе, човек? Кой от двамата шефове, малкия или големия?

— Не малко пакетче, а голямо пакетче жито. Ще вземеш по-голямо за да има да разнесем и по комшиите. — нарежда леля ми. Голямото струва лев и десет и ще го вземеш от магазина „Нон стоп“.

— Добре де ще го взема! А от Била-та може ли да го взема? Вчера я откриха и казват, че там било най-евтино.