Алекс Болдин - Нещата от живота

Най-напред докараха млякото. Народа беше допуснат до бара. Нареди се търпеливо на опашката и зачака. Жената зад бара прибираше парата, а „каракачанина“ наливаше бутилките с мляко, но някъде отзад в двора. Може би се страхуваше от инспекторски контрол. По едно време една прежълтяла дребна пенсионерка, го запита, „Абе Иване, няма ли да намалиш цената на това мляко? Вече има достатъчно трева за добитъка.“

Пък като се разлюти оня ми ти човек, като се озъби на бабето. По устните му чак пяна се показа. „Ти знаеш ли ма, как се гледат овци? Ти ринала ли си овчи тор, ма? Я да затваряш тая уста, че… Като не ти изнася, марш…“ Всички на опашката замлъкнаха и никой не смееше да се обади. Хората трепнаха от страх.

Бабето цялото се разтрепери. Едва пое бутилката с мляко и побърза да си тръгне. Аз бях седнал на една маса с лелята и за да оправдая присъствието ни бях взел по едно евтино сокче. Гледах тая разправия и размишлявах. Тоя човек не си беше променил навиците вече трийсет години.

След това, с един лъскав зелен бус, докараха касите с месото. Другата групичка се нареди пред дебелата бронирана врата към двора. Излезе един брадясал индивид, целия лъхащ на алкохол и започна да извиква по списък, „Да влезе, Георги Личев! Да влезе Георги Карачолев!…“, и така нататък. Извикваха само георгиевци. Опашката почти се стопи, а името на лелята никой не извика. Погледнах я въпросително, а тя ни жива ни умряла. Излезе един длъгнест лис мъж, с тежка полиетиленова торба. Тя зарадвано го хвана за ръка. „Гоше, помниш ли ме? С теб работехме в общината на Боровци през осемдесет и трета. Виж леля, това е Гошо! — обърна се към мен. — Тогава Гошо беше заместник кмет. Много добър човек е! Абе Гоше, има ли още агнешко? Ще стигне ли и за нас?“

Въпросният Гошо, я погледна изненадан. Вероятно въобще не можеше да си спомни за нея. „Има казва, но дават само цели агнета. Излизат по около десетина кила. Значи някъде по седемдесет и пет-осемдесет лева парчето.“ — Усмивката на лелята замръзна на устните.

— Ама не дават ли половинки? — опиваше се да изкопчи изгодната за нея информация.

— Не, само цели! — отсече Гошо и забърза с пълната торба нагоре по улицата.

— Ами с тия трийсет и пет лева какво щяхте да купите при тая ситуация? — запита отново Липо.

— Абе, щом чух, тоя Гошо и разбрах, че ще се разминем с агнешкото. Продължихме обаче упорито да чакаме. Никой не ни извика. Опашката свърши. Останахме само двамата и един дребен човечец.

— Ще има нова партида към осем часа. — осведомено каза човечеца. Аз ще чакам, защото съм се записал за цяло агне.

Лелята силно обезпокоена се връцна към бара. Аз тръгнах след нея. Вътре някакви хора разпитваха „каракачанина“. Той говореше важно, като от време на време цвъкаше с език и чоплеше с малешката си зъбите.

— Абе Иване, ще има ли за нас една половинка? — започна лелята отдалеч преговорите. — Има ни в списъка. Жена ти каза, че сме на първо място.

— Давам само цели агнета. С половинки няма кой да се разправя! Къде да търся трион за да ти го режа… Капаро дала ли си, ма? … И капаро не си дала! Какво сакаш тогава!!!…

Ясно видях как ще завърши диалога. Дръпнах лелята за ръкава и почти насила я изведох от бара.

— Хайде да вървим, че загубихме два часа в чакане. Месарниците сигурно вече са затворили. Сигурно ще изпуснем и последната възможност да хапнем агнешко по единайсет лева килото.

Лелята отчаяно простена. Закрета, накуцвайки до мен. Беше капнала от умора. Не можеше да си представи, как ще мине Гергьовден без агнешко. На три преки от мястото където обитаваше „каракачанина“ имаше една нова лъскава месарница. Влизаме ние вътре, а на витрината едни розови късове прясно месо, да му се не нагледаш. Хубаво месо, но свинско. Някак си не иде за Гергьовден. И то по седем лева килото!

— Момиче, има ли агнешко? — пита лелята.

— След двайсет минути, към осем, ще го докарат.

— И по колко върви?

— По десет и петдесет цяло. Плешките са по десет и осемдесет а бутчетата по десет.

— А половинка агне колко ще излезе? На килограми питам.

Продавачката примига разколебана, а след това извика един помощник от склада и му зададе уточняващия въпрос.

— Около шест кила излиза половин агне. Към шейсет и пет лева горе долу.

За кой ли път усмивката замръзна на устните на лелята. Сякаш тежък товар легна на плещите и.

— Да идем до пазара. — казвам — Там има замразено и на доста тънка цена.

— Ох, капнала съм. Вземи чантата и бързай че не е близо тоя пазар.