Алекс Болдин - Нещата от живота

— Какво ли си е помислил тоя Курц за вас? — Наивно продължи да пита Липо.

— Не за мене бе! Нали ти казвам, че това го разправя Боката! Какво ли? Ами Боката ми го дообясни по следния начин. На следващия, курс когато се отбил да го види, австриеца бил сложил навсякъде катинари. Бил заключил всичко каквото могло да се заключва и бил окачил навсякъде табелки, „Нихт арбайтен! Булгарише бандит!“

На вратата леко се почука. Тя се отвори внимателно и полу-олисялата глава на Стойнето се показва озарена с една лъчезарна и дяволита усмивка.

— Некой да си е купил днешнио весник „Телеграф“? В него има много трудни ребуси „Судоко“. — Той бърка в десния си джоб и вади червена химикалка и квадратни хартийки мрежовидно разграфени. Поема подадения му от Мончо вестник и започва да попълва с числа таблицата.

— Не ти ли омръзна бе Стойне, да решаваш тия ребуси? Като те гледам джобовете ти са пълни с ребусна документация.

— Таа дейнос развива аналитичност на умо, а сутрин да решиш едно трудно судоко преди работнио ден е такава добра загрефка, че след това ке работиш и ке пееш.

— Абе ти остави тия судоко-та и си виж пилетата на село че вече втора люпилня ти измря.

— Какво да права като Енергото спира токо кога си сака. Непрекъснато прават профилактики.

— Някой яде ли агнешко на Гергьовден подхвърли своя болен въпрос Кайчо? Да ви разправям аз пък какви приключения имах.

— Казвай де, казвай! — Усмихна се Мончо под дебелия си черен мустак и предните му два зъба се бялнаха като на зайчето Бъни от популярните анимационни филмчета.

— Моята леля нали е месарка, получава една жалка чиновническа пенсия, но щом стане въпрос за агнешко, умира докато не купи и една дребна мръвка. Та два дни преди Гергьовден цъфна у нас и ме започна отдалеч. „Дай да правим значи комбинацията.

Ще вземем една половинка и ще я разделим.“ Горката, зимата циганите и бяха откраднали от двора дървата за огрев и трябваше да докупува дърва за да изкара зимата. Иде и стиска в шепата си двайсет лева, четири измачкани банкноти по пет. — Добре, и казвам, но килото е по десет лева, а аз още не съм си купил лекарствата за кръвното. Мога да купя само за петнайсетина, а това са никакви пари при тая цена. Половин агне излиза най малко шейсет лева. Трябват ни още петнайсет.

— Тя ме гледа едно зло и казва. „Всичко е уредено. Един каракачанин го продава по седем лева килото. Обадих се по телефона и ме записаха в списъка. На първо място съм в него.“

— Добре де, добре, ще купим. Чакай ме пред службата след работа и отиваме. Гергьовден беше в събота. В петък вечерта се запътихме с леля ми към въпросния „каракачанин“. Той живеел някъде към „Нечуй петел“, на две преки от тролейбусната спирка.

— Какво е това „Нечуй петел“? — отново запитва Липо.

— Не знаеш ли? Да бе, забравих, че в Синьо Бърдо нямате такъв квартал. Когато преди години правеха големите заводи в града, отвориха се много работни места и придошлите селяни, новоизлюпения градски пролетариат, нямаше къде да живее. Градската управа сбагри набързо един жилищен комплекс извън града, сред самото поле и калта, където за да идеш трябваше да извървиш три километра. Нямаше никакъв транспорт и хорицата бухаха пеша ходене та пушек се вдигаше. Тогава го кръстиха с това име, „Нечуй петел“. Сега обаче е нещо по-човешко. И тролеят вече вози до там.

Но думата ми беше за агнешкото. Тръгнахме с леля ми в уречения час, пеша защото тролейбусния билет вече го направиха колкото да купиш един хляб. Криво ляво стигнахме. Тя беше прала и бе каталясала от умора, нали си е на седемдесет. Когато стигнахме, бях леко изненадан от „каракачанското“ жизнено равнище. „Каракачанина“ се оказа чист гражданин, почти на моята възраст който добре познавах от детството си.

Само като го видях и мигом си го спомних. Беше един побойник — хулиган та не можете да си представите. Биеше наред, де що докопа хлапетии. Щом ме видя и мигом нещо му светна в съзнанието. Усмихна се мазно и любезно.

В същност двора му не се виждаше. Фасадата беше едно скъпо кафене облицовано с черен мрамор. Висока, черно боядисана ламаринена ограда скриваше цялото му царство. Вътре в кафенето интериора си беше както в столичните барове, барплот с високи черни столчета край него, зад него огледало, в ъгъла високо до тавана — цветен телевизор. Жена му снове между масите и разнася бирите. Тогава нямаше много посетители. Пред бара обаче се бе наредила дълга опашка от всякакви хора, повечето от които — пенсионери. Разбрах, че освен месо продава и три вида мляко, краве, овче и биволско. Та тая опашка беше за мляко. Настрани до нея една групичка хора чакаше търпеливо. Те бяха дошли за агнешко месо. Пред бара, представете си, се мъдреше един сребрист грамаден джип „Чероки“ с каросерия. Такъв модел не бях виждал. Загледах се любопитно в него. Затъмнени стъкла, широки гуми, вътре нищо не се вижда. Зад него — един също така сребрист спортен „Фолксваген“. Абе тоя човек си падаше по сребристите коли.