Алекс Болдин - Улица „Есперанто“

Ако смеех да определя ефекта на ситуацията върху Гелевия „пенсионерски клуб“, бих употребил думите „шашардисан“ или „потресен“. Все пак те бяха хора на такава възраст при която самозащитата е условно понятие. А от самозащита все пак имаше нужда. На полиция в тия времена никой не можеше да разчита.

Една сутрин Гелето с изненада и възмущение откри, че прозореца на съседната къщурка, където доскоро обитаваше брат му, беше разбит. От стаичката, ползувана за съхранение на домашен инвентар, липсваха лозарска машина за пръскане, ъглошлайфка и стар фамилен меден котел.

Гелето беше порядъчно разярен. Мигом, куцукайки и псувайки, пребяга до Цеко Киселицата за приятелска консултация и съвет. След това двамата, порядъчно наелектризирани, наминаха и към Колето Модерния. Окончателно съвещанието завърши в бараката на Гелето. Беше взето общо решение да се напише жалба до полицията. Написаха я с колективната мисъл и с настроението на индиански бойци пред атака.

След обяд Гелето я занесе в полицейското управление. Инспекторът който я прочете се позасмя и рече: „Сто процента съм сигурен, че това са тримата недорасляци, ромските ботевградчани. Често ни идват на гости, а като ги притиснем, започнат да се зъбят, «Чиче, ние сме малолетни. Нищо не можете да ни направите…» Така са ги научили да говорят възрастните. И действително нищо не можем да им направим. Правата ни са ограничени към малолетните престъпници. След няколко дена се обадете, ще се опитаме да намерим домашния ви инвентар.“

Гелето беше упорит в постоянството си. След седмица отиде отново в полицията. Инспекторът отвори чекмеджето подаде му лозарската ножица и обясни: „Само това успяхме да открием. Другото са продали. Откажете се да го търсите.“ С това завърши и кампанията за търсене на справедливост.

Вечерта Гелето ми се обади по Джи Ес Ем-а. „— Адаш! Скъпи братовчеде! — каза. — Ти баща ти майка. Давай да направим охранителна система на имота, че я закъсахме. Не само ще ме оберат, но и ще ме пребият мангалите. Наточил съм секирчето и слухтя ден и нощ. Ела и помагай. Ще пуснем ток по оградата дано пребие някоя гад.“. „Ти си луд, бе! — казах. — Ще го пребиеш, а после ще го лежиш като за човек! Не бой се. В събота ще дойда и ще измислим нещо. Ти само пази манарчето до тебе добре наточено.“

Беше петък вечер, когато пуснах да гледам канала на местната кабелна телевизия. Вървеше някакъв репортаж за изселване на цигани. Кметът беше заобиколен от тумба мургави образи, разпенени и озъбени. Течеше люта разправия. Отстрани кротуваше полицейска охранителна кола. Двамата полицай се бяха подпрели на отворените врати на служебния „форд“ и спокойно следяха развоя на събитията.

— Бате, шъ трепя и шъ коля ако ни изгоните от домо. Щъ съ запаля, бе бате. Шъ запаля и циганетата. Виж ги! Виж! Четири дечица, все момчета и едно незаконно момиченце…

Кметът спокойно се мъчеше да обясни нещо, но гласът му потъваше в гюрултията. Накрая, коментарът от журналистката продължи в смисъл, че ромите са защитени от европейската организация за правата на човека и всеки който дръзне да им навреди ще отговаря пред европейските закони.

Излишно е да споменавам, че окрилен от новината, рано сутринта, в събота кацнах у Гелето. В бараката бяха дошли най-верните му клубни съмишленици, Цеко Киселицата и Колето Модерния. Те се бяха навели над някаква многоцветна рекламна листовки и я коментираха оживено.

— Какво правите, бе специалисти? — похванах разговора.

— Гледаме и замезваме. — поясни Гелето.

— Я да видя какво замезвате? А-а-а, и аз получих тоя рекламен вестник. Това е рекламата на новия хипермаркет „Кауфланд“. Още не са го отворили, но зарибяват хората за купуване. Виж само каква разкошна снимка на луканков колбас са сложили. Да му потече слюнката на човек.

— Ако тоя хипермаркет бъде като „Била“-та, мерси! Нямам нито пари нито възможности за търговия. Нали ти казах как се минах с оня салам. Беше сложена една цена, а на касата ми поискаха тройна. Не ми беше удобно да се излагам и да връщам стоката. Преглътнах горчивия хап, платих си като поп, но вече не стъпвам в тая „Била“.

— Прав си! И аз не ходя там. Джобът ми е така отънял, че обикалям само кварталното магазинче. Но идвам за друго. Гледал ли е някой снощния телевизионен репортаж по новините?

— Какво? Разказвай!

Разказах новините с най-големи подробности! Че като се зарадваха ония ми ти хора.

Че като цъфнаха ония усмивки на лицата им. Сякаш грейна юлско слънце през студения ноември.