Алекс Болдин - Улица „Есперанто“

Когато се усетеше самотен той грабваше пазарската чанта и отиваше до денонощното магазинче, кацнало край магистралата за Видин. Напълваше я с бутилки водка, а след това изпокриваше бутилките на невероятни места, така че директорката да не може да ги намери. Запоят започваше моментално, без предизвестие. Продължаваше с ускорен темп, без абсолютно никакво мезе дотогава, докато погледът му се оцъклеше. Финалът беше едно „туп“, тоест падане като отсечено дърво на земята. Постепенно славата му на пияница се разнесе из махалата.

Аз самият не вярвах на тези слухове, защото познавах ината му. Той можеше да спре пиенето когато пожелае, но от инат не го правеше.

Събитията които го стреснаха в тая насока бяха, смъртта на баща му-есперантиста и жестокото счупване на тазовата си става. Как стана това ли? Ами съвсем неочаквано.

Беше се обадил синът му от Финландия за да го извести, че е вече дядо. Като всеки емоционален индивид, Гелето реши да се напие за последно. На седмата бутилка водка реши да изкачи витата стълба към таванската стая. Чергата, незнайно защо прояви характер, измести се под левия му крак и той със цялата си тежест се просна на острия ръб на предпоследното каменно стъпало. Когато се опомни вече беше в спешната помощ полу-упоен от болкоуспокояващите и от остатъците от водката. Готвеха го за операция. Казаха, че рязането е наложително. Гелето обаче отсече с „не“. Каза го, подписа декларацията и двама от най-близките му приятели пенсионери го качиха с едно одеяло в любимата му таванска стая. Там той геройски излежа технологичния период за заздравяване на счупена става и в началото на зимата на 2003-та вече куцукаше с бастун до павилиона за вестници.

Да не забравя да спомена, че както всяка интелигентна личност, така и Гелето се стремеше да поддържа жизнеността на ума си с кръстословици. Купуваше сутрин по 3–4 тънки книжлета с кръстословици и засядаше с молива и гумата. Поради създалото се затруднение в придвижването, той смени любимото си обиталище, таванската стая с малката барачка в дъното на двора. Това беше една дупка с размери един и половина на два и половина метра в която успя да монтира тясно легло, рафт за любимите книги и малка масичка покрита с парче зелен балатум. Отвсякъде беше заобиколен със шлосерски инструменти, накичени и подредени по функционалност. Тук живееше, тук си готвеше шкембе чорбата, тук ремонтираше котлоните на приятелите и точеше ножовете на онзи, който се нуждае от остър кухненски инструмент. Работеше просто така „за мерси“ и това му спечели доста клиенти.

Пушеше много но престана да пие, просто така отведнъж, след смъртта на майка си. Беше останал абсолютно сам и ситуацията явно го отрезви. Никой не вярваше, че не пие. Аз обаче повярвах, защото познавах ината му. Нали и моят беше същия, родов, специално отгледан и кален инат.

Като всяка контактна и общителна личност, Гелето стана център на махленските сбирки. Той ги наричаше шеговито, ту „оперативки“ ту „пресконференции“. През половин час го посещаваха по график една постоянна групичка скучаещи пенсионери. Представете си 5–6 — ма дърти зевзеци, набутани в дупка два на два метра, запалили цигари, надвикващи се един друг и ще разберете за какво става на въпрос. Темите за разговор бяха горе-долу едни и същи, за политика, за цени, за техника и Джи Ес Ем-и. Точеха се ножове, решаваха се кръстословици, разказваха се лозарски и зарезански истории, абе с една дума малката барачка стана един активен „пенсионерски клуб“.

Понеже Гелето беше решил да живее здравословно, измисли си нова система на живот. Подозирам, че я беше прочел в често купувания вестник „Доктор“, но както всички се увериха, с постоянство и воля успя да си я наложи. Тя се състоеше в лягане под точен час, ядене под точен час, пиене на газирана напитка „Планинска роса от Копрен“ и следене на кръвното налягане. Рипнеше ли това пусто налягане, вадеше енергично кутийката с хапчета предписани му от личната лекарка доктор Лютикова, пресягаше се към бутилката с газирания елексир и ги глътваше със завиден стоицизъм подобен на спартански воин пред битка.

„Демократизацията“ на страната на българите си взе съответната жестока цена. Народът оголя и обося. Да си пенсионер вече стана невероятен лукс, поради щастливия шанс да си купиш хляба и киселото мляко. Другите по-млади индивиди говорещи българска реч, отчаяно търсеха изход по трудовите борси, държавната и частните, по битаци и мизерни сергии.