Христо Ботев: Писмо I

Мир вам!… Любите друг друга и „помяните меня грешнаго раба божия Пандурскаго!“ При всичката си любов към човечеството, а особено към оние щастливи създания, които носят в Букурещ название миропомазани „чувства“ и „тулуми“, във високоблагородни Болград — привилегировани конокрадци, а в Браила — Савовичеви слънца и патриоти, аз със съкрушено сърце се удостоверих, че търговията с кадрите 1 1 Картини. не върви вече, защото непразното „Книжевно дружество“ в Браила се е решило твърдо да прави литературна конкуренция даже и с Антона Парушова. С една дума — аз се уверих, че за мене не остава нищо друго, освен да предприема някоя отважна експедиция и да отида да търся щастие по другите малко по-далечни земи. Исторически (гл. историята на г-на Кръстовича) е вече известно, че на земята няма щастие. Изабела е изпъдена из Испания, Наполеон е умрял, Антона Парушева са уловили, а във Влашко са направили монопол и тютюнът, и спиртуозните питиета. Накъде поврага да върви човек? За да преживееш на тоя свят честно и безпогрешно и в същото време да се търкаляш като сирене в масло, ти трябва да бъдеш във Франция говедарин, в Англия Ротшилд, в Русия просяк, в Турция шпионин, а във Влашко или представител на болградските колонисти, или деловодител на българското „Книжевно дружество“, или поп в букурещката българска черкова.

Да се обясниме.

Във Франция тряба да бъдеш говедарин именно затова, за да те не осъдят като Базена, да ти не ударят плесница като на Гамбета и да те не смажат някои революционерни кола; в Англия тряба да бъдеш Ротшилд именно затова, за да не гониш от заранта до вечерта хлябът, а да ловиш камъни, вода и полицейският камшик; в Русия тряба да бъдеш просяк именно затова, за да те дадат на наука, да ти дадат пари и комати, а после, като хвърлиш конската торба от шията си, т.е. като затлъстееш и нравствено, и умствено, то да спечелиш катедра в някоя гимназия, служба във войската, или някое топличко местенце в тайната полиция; в Турция тряба да бъдеш шпионин: 1) за да станеш чиновник в министерството на просвещението, цензор на българските книги и ефенди между сапунджиите; 2) за да имаш пари в джебът си, чест в екзархията и няколко тайни приятели на жената ти, и 3) за да те хвали о. Балабанов, да ти се кланят подлеците и да треперят от тебе даже и дрипите на нашите патриоти; а във Влашко, в блажено Влашко? — Във Влашко тряба да бъдеш депутатин в камарата именно затова, за да говориш смело, когато си сам или когато си пред такива тежки търговци, които са готови да купят не само совестта ти, но и рибата в болградският Елпуг и професорите от централната школа, и капиталът на училищният комитет; във Влашко тряба да бъдеш деловодител на българското „Книжевно дружество“, за да те карат насила да ядеш, насила да пиеш и насила да не работиш; най-после, във Влашко тряба да бъдеш поп в букурещката българска капела, за да имаш две или три жени, четири или пет любовници и един дядо владика. С една дума — блаженство! Станеш утринта раничко, изрешиш си брадата, изчетеш си утреннята, отриеш си лигите, па хайде у „Цонини“. Никой те не пита къде ходиш и какво правиш. Дядо владика става късничко. Там ти седиш до онова време, дорде се изпотиш, а после отиваш при своята последня жена и молиш я да те попоще. После обед ти си дохождаш дома полупиян, влазяш в черкова и молиш се на св. Мина. Щом избъбреш вечернята, то времето се захладнява, фустаните тръгват на разход, а тебе в главата или „Филарет“, или „Св. Георги“. Жив човек нели си, ще излезеш да се поразходиш. А проклетата портарка затваря портите рано; но за тебе и в това отношение е морето до колене: два бана 2 2 Румънска монета. в ръката й, и тя ще да ти отвори и после полунощ, а ако ти не отвори, то ти можеш да прескочиш и през дуварите. Блаженство! Аз се чудя на себе си, защо не съм станал поп и защо съм бил принуден да продавам кадри и да псувам незлобивите шкембеджии? Проклет свят! Тая е най-главната причина, която ме накара да оставя грешната земя и да се преселя в лоното Авраамово, което, според думите на попът, който ме опя, било място злачно и място покойно, — с една дума, такова място, дето няма ни скърби, ни печали, ни плотски съгрешения. „Там, мислех си аз, небесният наш отец ще да ми даде някое кьошенце в раят и аз ще да си поблаженствувам заедно с моите великомъченици братия.“ Но за да се кача при вседържителят на вселената, аз, като секи сиромах, трябваше да отида по-напред в палатите на Колентина и да поискам помощта на благодетелната в сяко едно отношение медицина. Царицата на науките ме прие в своите обятия и снабди ме със сичките свои средства, без които даже и гръцките светии не би могли да се пуснат в такова далечно пътешествие. И наистина, в продължението на два месеца аз се излекувах от 30-годишнята своя болест, която глупците наричат живот, приготвих гърдите си да могат да дишат в безвоздушното пространство и достигнах до такава тлъстина и сила, до каквато не е достигнал нито едни човечески скелет. Благодаря на своята благодетелка!