Христо Ботев - Писмо VII

После моето обрезание, после моето провъзглашение за „цар и самодержец всех болгаром и греком“ и после химните на болградските конокрадци (гл. в. „Независимост“, бр. 19), с които калоферските калугерки (кака Дайсия и леля Тиудушия) возпяха моето самопожертвувание за щастието на Османската империя, аз се обърнах към своят кръстник и захванах с него следующият историко-дипломатически разговор.

— Да ти изсъхнат ръчиците, байо Наполеоне, и да ти се не види царството, което ще аз да управлявам без най-нужният орган на калугерското мишление. Я кажи ми ти, има ли в историята на умственото развитие у скопците такава аритметическа задача, която да гарантира, че возточните народи, т.е. Мемиш паша, Милош Милоевич, Дели Яне, Цезар Болияк, Максим Изповедник и нашият безочкурен приятел на манафите, г-н Сапунов I, че ще да се съгласят да припознаят моята власт, че ще да ми носят чубукът, че ще да ми чешат краката и че ще да мигат, когато ги заплюя? Аз, който съм потомец на Войниковите драматически херои и който би можел да послужа за идеал, даже и на г-на Омира (който се превежда от слепца Пърличева), никога не би се съгласил да играя такава роля, каквато играе Дон Карлос в педагогията, Антон Парушов в литературата, Мемиш паша в минералогията, патриархът в ембриологията, Мурджо в астрономията, Савич в журналистиката, Паничков в музиката, Дели Ушакът в законодателството, Найденов в дипломацията и попът из българската черкова в Букурещ в пивницата на дяда владика. Как ща аз, кажете ми сега, да завладея Цариград, когато гъркините подпират с краката си неговите стени, а аз се лиших вече от необходимото против подобна защита оружие? Как ще аз да се удържа на Османовият престол, когато 11-годишното зрънце на жаба Крекетуша е вкусило вече от дървото „познания добра и зла“ и когато „Добродетелната дружина“ се е приготовила вече да възприеме новорожденото копеле, да го кръсти в сапунджийският казан на г-на Сярова и да го назначи за цари-башия 1 1 Цигански главатар. на дунавската конфедерация? Най-после, как ще аз да вляза в дипломатически сношения с европейските кабинети, когато Русия се отказва да припознае властта на моят чирак Серана, когато, по причина на бездъждието, болградските професори са се зарекли вече да пият вода и когато княжеските синове на г-на Стоянова имат твърде лошаво мнение за хъшовете във Влашко?

Както щеш, байо Наполеоне, а аз се боя твърде много от чалмата на Мохамеда, от ръкавът на хаджи Бекташа и от юриспруденцията на Настрадин ходжа. Освен това, кой дипломатин, кой политик и кой журналист ще може да ме увери, че потомците на Херкулеса няма да си отнемат Тракия и Македония, че синовете на Михай Витязу няма да прецапкат Дунавът и да се качат на Балканът и че китайският сърбин Милош Милоевич няма да отвори с мене спиртуозна война и да ме разбие при Арбанасите? Ти знаеш вече какво действие имат новите пушки, старото вино и стоведрените бъчви на хера Крупа. Затова не ще ли да бъде по-добре — за да не разваля Бранислав Велешки европейският мир по кръчмите и за да се не цепят вече главите на моите литературни братя — да се избере за цар на Дунавската конфедерация такова едно лице, на което в жилите да тече кръвта на сичките восточни народи? Аз мисля, че манъстото на жаба Крекетуша би било в състояние да произведе такава една археологическа метаморфоза, която да погаси народните страсти на пасажерите из Хану Манук. Ти знаеш твърде добре, че тоя хан до вчера е бил етнографическо изложение за цял восток и че в наследственият фибрин на жабчето има не само славянска (българо-сръбска) кръв, унгаро-влашки катран и гръко-турска боза, но и немско-еврейски жили и маджарски мустаки. И така, аз по-скоро би желал да бъда регент на това „невинно“ дете и да се ползувам и от майката, и от дъщерята, нежели да стана сам цар и в късо време да достигна до такова положение, до каквото достигна и ти после боят при Седан. Но ти ме осакати и аз съм принуден да зема назаем производителната сила на отца Герасима.

После тая моя знаменита тирада, в която се заключава сичката съвременна история на българският народ, императорът на французите дръпна едно емфие из кратунката на своят велики чичо, кихна няколко пъти за бъдещето щастие на българският народ и захвана с красноречието на парижките рибарки:

— Ваше величество! Видите ли тая кратунка? (Аз смръкнах из нея едно емфие и кихнах в знак на потвърждение.