Христо Ботев: Писмо I

И така, денят на моето преминувание настана. На 28 юлия 1874 година после Рождество Христово аз бях готов вече да оставя нашата грешна планета и да се пусна в далечен път. Но преди да тръгна, аз, като секи христиенин, пожелах да видя честитият йеромонах от българската капела и пред него, като пред изповедник, който познава кои грехове са противни богу и кои не са, да изповядам своите прегрешения, да изпрося опрощение и да се подкрепя от даровете на свети дух. Но за моето нещастие в онова време нашият благоговейнейши поп Герасим бил повикан да бабува на едно нежно създание в махалата „Св. Спиридон“ и затова не пожела да дойде и аз бях принуден да изпълня своят християнски дълг на такъв един език, когото не отбирах, и пред такова едно лице, което никога не бях напсувал. Нямаше какво да се прави. Светът ми беше дотегнал дотолкова, щото аз избърборих няколко несвестни думи, които попът не разбра, „глътнах киселата влашка комка“ и затворих очите си.

След пет минути аз бях вече на небето и трепетно очаквах решението на съдбата си в едно от фанариотските митарства. Пред мене, от дясната ми страна, се простираше прекрасната и широката райска градина, в която между непознатите мене светии и светийки (с тях аз не съм имал никаква работа) аз видях няколко души мои приятели, които пасяха зелена трева; наляво зееше преизподнята на мъката, в която рогатите и опашатите царьове на темнината учеха ум и разум различни величества, светейшества, благородиета и преподобиета; а под мене доле на земята, в една от кръчмите, която беше близо до моят гроб, свиреха цигани, играеше хоро и чуваха се приятелски гласове: „Да живее Пандурски!“ Чашите, оките и половниците празнуваха денят на моето възнесение…

Но не се мина много време, а небето прие грозен вид. Бури, гръмотевици и светкавици ме окружиха от сяка една страна… Стадото заблея; грешниците зареваха: легиони херувими и серафими летяха около мене и със своите огнени мечове режеха облаците, като прясно сирене; из мъката се показаха няколко рогати личности и простираха към мене своите дълги и предълги куки; а аз, грешен Пандурски! — паднах на колене и със съкрушено сърце чаках своята участ. Минута — две, и пред мене, на своят огнен престол и в своите светли одежди, се спусна блажена Теодора. Аз си затворих очите.

— Ти кой си? — ме попита великата чудотворка. — Защо си дошъл тука млад и зелен?

— Аз… аз съм Пандурски — отговорих аз, — а дошъл съм да си търся някоя работа, защото откакто се е отворило българското „Книжевно дружество“ в Браила и откогато г. Ценович е изял мобелите на читалището „Братска любов“ в Букурещ, то българите не земат вече нито от псувни, нито от тояга. Тие искат просвещение.

— А защо ти не доби някоя катедра в Болград, или защо не захвана да издаваш някой български вестник?

— Аз бях посветил сичкият си живот на тие занятия, но крадените коне на Антона Парушова ме ритнаха в устата; а професорите из болградската централна школа ми подляха вода и целунаха се със Стоянова. А вестннк аз не захванах да издавам затова, защото г. Савич се е возпитал в институтът Баламук, свършил е курсът на науките си в глухонямото заведение на г. Паничкова и има големи просешки способности. Защо да подливам вода на такъв човек?

— Тогава защо не отвори в Букурещ някоя фабрика за сапун, да земаш зестра мобелите на читалището „Братска любов“ и да бъдеш син на своето отечество?

— Моето отечество не е вонещо блато. Ако жабешката любов и да има много конкуренти в Букурещ, но попът от българската черкова има по-добър вкус.

— А защо не стана и ти поп?

— Аз и сега ставам, света Теодоро, ако само байо Станкович плати и мене 10 жълтици на месецът, за да имам и аз с какво да попригледвам чернооките вдовици, мазните слугини и гостите, които ще да ми дохождат из Търново и из Свищов (хаджи Кочйовица и баба Гина с дъщерята си).

— Това не може да бъде — извика великата чудотворка. — Ти си дошъл вече дотука и ще да останеш тука, но я ми кажи, изповяда ли се, причести ли се и покая ли се, преди да оставиш грешната земя?

— Изповядох се, света Теодоро, но попът беше влах и не разбра ме, причестих се, но комката беше твърде кисела; а да се покая беше невъзможно, защото повечето от моите погрешения аз съм направил заедно с попът от българската черкова… А той не дойде нито да ме причести, нито да ме изповяда, нито да си види с мене сметката!

— Така ли е! — извикала блажена Теодора. — Ти си бил грешен човек! За тебе няма място нито в раят, нито в мъката. Ти ще да седиш тука до онова време, дорде бог повика на съд и попът. Вие тряба да бъдете турени заедно с него на капъните.