Марин Ботунски - Ранни дългове ((книга първа))

… Повече от бляскав бе Константин Павлов на литературното четене в Мездра. Мездра имаше едно великолепно, подготвено и с любопитен поглед към света поколение гимназисти. Стиховете на Коста бяха посрещнати с любов и разбиране, после към него се изсипа поток от въпроси. И в отговорите си Коста разхвърли толкова мъдрост, бляскаво остроумие и хумор. Всички девойки в залата се влюбиха в него. Получихме и покани за нови гостувания.

След две или три седмици бяхме поканени на рождения ден на една от мездренските девойки. Забравил съм името й, знам че после тя следва и завърши ХТИ. В дома й бяха още секретарката на Учкома на гимназията, добродушна, пълничка, и още едно девойче с дълга плитка. То по-късно завърши медицина и стана много добър лекар… Пътувахме с влак от Враца, с нас тръгна и Кръстьо Трендафилов, тогава секретар на окръжния комитет на Комсомола, отговарящ за средношколската младеж. Девойките ни посрещнаха на гарата с неприкрита радост. В къщата, която отстоеше на двестатина метра от гарата, бащата на рожденичката почерпи мъжката част с домашна, двойно препечена ракия — елексир. По-късно той, ж.п. работник, тръгна на смяна. Дъщеричката му през цялото време неприкрито изразяваше симпатиите си към Константин Павлов. Настояваше да рецитира стихове, задаваше един през друг въпроси, подготви някакъв грамофон и подбираше плочи, за да потанцуваме… Кънчо или ревнуваше, или се притесняваше от поста, който заемаше и престоя му с нас и девойките. Към осем часа каза, че е минал вечерният час и трябва девойките да се прибират. Естествено — и ние.

Момичетата тръгнаха към гарата да ни изпратят. Рожденичката се „прилепи“ да си говори по пътя с Коста. Кънчо Трендафилов не можа да овладее яда си, и с остър тон ги отгони, позовавайки се на изтеклия вечерен час. С една дума — провали всичко.

Във влака за Враца пътуваме прави. Стоим, пушим и мълчим. Пристигнахме. По улиците — вървим и мълчим. Пред профсъюзния дом, който бе и кино „Й. Лютибродски“, Кънчо трябваше да се отдели — живееше наблизо в апартамент със семейството на сестра си.

Коста се обърна към него:

— Ти на нас провали и деня и вечерта. Но и…

И му посочи рисувания плакат за филма.

Погледнах нагоре. Надписът на плаката бе: „И твоята любов също“.

През 1963 година организирахме литературни четения. В групата бяха включени Салис Таджер, Константин Павлов, Николай Кънчев, инженерът от завод „Ворошилов“ Стефан Вълков. Снежина Челебиева изпълняваше стихотворения на Дамян Дамянов. От Враца към групата се присъединихме Цанко Христов, Георги Бончев и аз. Публиката не реагираше на стиховете на Салис Таджер. Таджер четеше лошо, но излезе втори път на трибуната:

— „Жанет“ — стихотворение, писано в Париж.

На устните на Константин Павлов се появи нещо като змийска усмивка.

— Слаб поет си ти, защо не гледаш как пишат хората!

— Тебе ли да гледам? — отвръща ядосан Таджер.

— Аз съм гениален, остави ме мене, като мен няма да можеш, но гледай другите добри поети.

Таджер се обиди. Вечерта звъня в ЦК на Комсомола и до късно, ядосан и изнервен, не искаше да се прибере в хотела. Николай Кънчев (!) вървеше с него по площад „Христо Ботев“ и го успокояваше.

На следния ден разглеждахме пещерата „Леденика“. Ние с Константин Павлов пътувахме с една стара, раздрънкана „Варшава“ и закъсняхме. Застигнахме групата когато слизаше от „Седмото небе“. Коста ме задържа докато слязат всички и тогава се заизкачвахме по стъпалата. От последното стъпало се обърна и извика:

— Салис, виж, пак си в краката ми!

Беше харесван, ухажван. Актрисите го преследваха. Рецитираха го дори организационни работници. Тайно. Иначе се съгласяваха с общата анатема.

Коста не може да се оплаква, че не е обичан.

Помня такъв случай: бях приет редовно българска филология, ала затруднен финансово правех опити да се прехвърля задочно. Уговорихме се с Коста да отидем в Университета. Той щеше да прекара съботния и неделния ден при майка си и сестра си в Курило, а в понеделник ще се качи на сутрешния влак, с който и аз тръгвам от Враца. Това бяха годините, когато му идваше идеята да отглежда змии в Курило и да ги праща за дребни услуги в домовете на неприятелите си. Пристигнахме в София, почукахме на вратата на заместник-ректора на Университета Петър Динеков. Как съм завиждал на Коста — с каква любов и уважение го прие тогава Петър Динеков. И за друго му завиждах — можеше да се държи като крал. Можеше да изглежда щастливец точно когато го налягаха мъки, можеше да се усмихва когато му се плачеше, можеше да се държи като милионер тъкмо когато нямаше стотинка… В същия този ден, в следобедните часове, влезе в редакцията на „Литературен фронт“, може би във вътрешния отдел. Явно нямаше пари, търсеше заем, за да се почерпим.