Петър Бобев - Каменното яйце

Отде можеше да допусне, че и чудовището е същество като всяко друго, като лъвовете и крокодилите, от плът и кръв? Отде можеше да допусне, че някакъв бял учен бе успял да го създаде от едно вкаменено яйце отпреди седемдесет милиона години?

Пък и самият тиранозавър надали помнеше нещо оттогава. Толкова беше неговият мозък. За него не съществуваше минало, не съществуваше бъдеще. Само настояще. И още нещо — малко, съвсем мъничко собствен придобит опит освен наследения начин на поведение.

Навярно и той не помнеше, най-вероятно само му се мяркаха отделни представи от онова време: някаква яка ограда, която ограничаваше нагона му за бягане на простор… После наводнение, което го отнесе извън оградата… Борбата с вълните… Излизането на брега… Нападението на първия враг — крокодила… И другите врагове след това, от които трябваше непрекъснато да бяга. И все повече да намразва всичко живо… И своите жертви — отначало жаби, гущери, охлюви. После по-едри и по-едри, съответно на израстването му… Но все там, в непроходимата джунгла. Не излизаше извън нея, не излизаше на лов и денем, защото не понасяше дневната жар. Целият му живот представляваше само борба — стръвна, ожесточена. И когато търсеше своята плячка, и когато бягаше, за да не стане чужда плячка. Тъй — дни, седмици, месени, години наред… Само с тая грижа — да яде, да се пази, та да не изядат него… И растеше, растеше, растеше. Жабите, охлювите, гущерите вече не задоволяваха глада му. Преминаваше на по-едри жертви: горски антилопи, брадавчести свине, токачки, панголини, питони… Враговете, които доскоро го преследваха, сега хукваха презглава, щом го подушеха. Хиените с писък се шмугваха в шубраците, пантерите се изкатерваха по най-високите, достъпни за тежината им клони, крокодилите напускаха тинестите брегове, където се излежаваха на припек, и потъваха в дълбините.

Докато един ден, както препускаше през някакъв тесен проход в зеленината подир бягащ глиган, той усети как нещо необикновено спря устрема му, препъна го, повали го на земята. Отде можеше да допусне, че това е коварно човешко изобретение, проста телена примка, поставена на пътеката за лов на хипопотами? Отде можеше да знае и как да се отърве от нея? Само се дърпаше и дърпаше с цялата си сила. На друго не разчиташе освен на нея, единствено с нея го бе надарила природата. Най-сетне се отскубна. Не беше особено чувствителен към болката — та колко беше мозъкът му? Но проумя, че яката тел бе прерязала единия му пръст. Дни, седмици куцукаше мъчително така, осакатен. Седмици наред не успяваше да стигне никаква плячка, та му се наложи пак да премине на охлюви, костенурки и жаби… Постепенно раната заздравя, прежната му сила и сръчност се възвърнаха. И той след толкова недояждане се нахвърли оше по-лакомо върху обичайните си жертви. Вече не отстъпваше пред никого, сега всички отстъпваха пред него. И бягаха, ако успееха да го надбягат. Все по-едър, все по-могъщ… Вече преследваше и най-снажните крокодили по брега и плитчините, преследваше и излезлите да пасат хипопотами, нападаше слонове и носорози. Почна да напуска тъмната джунгла, но само нощем, да навлиза и в саваната, да напада и там зебри, антилопи, жирафи, щрауси и лъвове… Гонитба, ядене, ако гонитбата е била успешна, и дълго блажено дремане, скрит в гъсталака, докато се смеле нагълтаната храна… Израстваше бързо. Забелязваше колко по-дребни и по-дребни почваха вече да му се струват другите животни. Докато по-рано се гледаха очи в очи с хипопотамите, с носорозите, със слоновете, сега той се извишаваше над тях толкова, че трябваше да полага все по-големи усилия при навеждането, когато с удар на тежката си муцуна искаше да пречупи гръбнака им, преди да ги заръфа със зъби…

Тъй — всеки ден… И в пек, и в дъжд… Дъжд, най-любимото му време. Когато не е тъй горещо, когато и денем може да се ходи на лов, когато тесните копита на жертвите му затъват в калта, докато той със своите огромни разперени пръсти успява по-лесно да ги настига…

Съвсем отскоро някакъв нов нагон изпълни цялото му диво същество — да дири достоен противник, с който да премери сили. Не страхлива плячка, а противник, съперник, с равна на неговата мощ. И още — пак равни на него, само че не за битка, а за нещо друго, неизяснено, смътно, но неопределимо. Длъжен беше да странства, да търси, да търси… Какво ли?

В такова търсене почна да налита върху всяко същество, което му се мернеше пред очите. Дори без да е гладен. Овладян от една-единствена страст — да убива, да убива…