Петър Бобев - Каменното яйце

Риго възрази спокойно и самоуверено:

— От него нищо няма да спечелите. Че кой ще иска да стане овца в това общество, където „човекът за човека е вълк“. Отново — колко проницателни са били римляните!

— Обществото ще ги направи. И то съвсем не овце, а истински човеци…

— Вие сте идеалист — рече Риго още по-добродушно. — Заради което истински ви уважавам. Но ако размислите по-трезво, ще се убедите, че и аз имам право.

Патрик Бор отвърна рязко:

— Няма какво да размислям, господин Риго. Отказвам направо предложението ви.

Стана и Франсоа Риго. По нищо не личеше, че тая несполука е развалила настроението му. Все тъй кротко усмихнат, той му подаде ръка:

— Това са милиони, доктор Бор. И собствен институт — избавление от нуждата да очаквате субсидии от други, все едно да просите. Размислете…

Нямаше полза от крокодилските заклинания, нямаше полза от християнските молитви, а и от изстреляните куршуми нямаше никаква полза. Те или отскачаха от бронираната кожа на чудовището, или потъваха в нея, без да му причинят каква да е видима вреда. Освен няколко капки кръв.

Чиганго натисна още веднъж спусъка. И се чу празно изщракване. Патроните се бяха свършили.

Не му оставаше нищо друго, само да чака. А какво ли можеше да дочака от един неуязвим зъл дух?

Поне да стои неподвижен, та дано го забрави.

Ала павианите по върха не мируваха. Пощурели от страх, от безсилна ярост, те се друсаха по клоните, лаеха прегракнало, кършеха вейки и замерваха с тях Трипръстия, който се въртеше и пръхтеше като ковашки мех около дървото. Ако беше друг противник: леопард, та и лъв, дори крокодил, едрите гривести самци, първенците щяха да се хвърлят, да се бият с него, да защитят стадото. Тоя път не смееха. Не срещали такъв враг, бяха изгубили цялата си вродена дързост само пред неговия вид.

Човекът седеше на клона, скован от ужас. В главата му се блъскаха безредни, объркани мисли. Всъщност не и мисли, а накъсани хрумвания, проблясъци за неизяснени чувства: и страх, и гняв, и безпомощност едновременно.

Навярно тоя, Върховния дух на крокодилите де, го гонеше, за да го накаже, че се бе отрекъл от бащините вярвания. Или пък Христос не искаше да му прости, дето продължаваше със заклинанията си над крокодилите.

Може би…

А толкова ли могъщ беше Всевишния? Дали не бе прав Мулумбе, който понякога го питаше заядливо: „Какъв е тоя ваш бог, уж всесилен, създал целия свят, а оставил да убият сина му?“

Струваше му се, че ще полудее. И от страх, и от негодувание, и от срам — от всичко вкупом.

Чиганго внезапно трепна. Някой подскочи до него. Той понечи да замахне с приклада, но отпусна ръка. Беше панголин, безобидният мравоядец, подобен на огромна шишарка, който се спускаше от клон на клон надолу, по-далеч от шумната близост с маймуните.

Но не слезе на земята. Съзрял беснеещата страхотия, благоразумно спря на по-долния клон. За жалост не прецени възможностите на хищника.

Трипръстия подскочи като изригната канара от злост и сила и когато се стовари обратно на земята с гръмовен тътен, мястото на злочестия мравоядец беше празно. А тиранозавърът, вирнал уродлива глава, преглътна още веднъж, после отново се завъртя около дънера, като не откъсваше поглед от изтръпналия при вида на станалото човек.

Защото по същия начин можеше да изчезне и той в тая бездънна паст, ако тя успееше да го докопа.

Случайно видя, че това над главата му съвсем не е клонка, а зелена дървесна змия, замръзнала неподвижно, престорила се на клон. И с присъщата на всеки човек ненавист към тия животни се приготви да я удари с пушката. Превари го птицата носорог. Едва долетяла дотук от съседното дърво след несръчния си летеж, тя кацна с явно облекчение, кацна тъкмо върху змията.

Дървесницата мигом оживя. Извърна се и впи зъби в крилото й. Ала за беда и тя не прецени своите възможности. Тромава в летежа, в борбата птицата се оказа достоен противник. Тя замахна с огромния си клюн и го стовари върху змийската глава. Зашемети я. В следния миг и двете паднаха на земята.

Трипръстия ги видя, ала дори не посегна към тях. Толкова незначителни му изглеждаха. Отново отправи поглед към дървесната корона, където подскачаха и крещяха павианите.

Внезапно Чиганго трепна от осенилата го мисъл.

Трипръстия — за него това беше Върховния дух на крокодилите, смяташе го неуязвим. А как бе изгубил четвъртия си пръст? Нали все някой му го бе откъснал? Кой можеше да бъде тоя някой?