Петър Бобев - Мечът на Атила

— Така, за договор, храбри князе. Ще го сторим. Заедно ще се надигнем, заедно ще ударим ромеите, заедно ще ги бием.

Ала Славун като мечка, кога си е наумила нещо, никой не можеше да го възпре. Не го спряха вече кротките думи на хана.

— Кога прогоним ромеите — изръмжа той, — как ще поделим земята? И ти, на нашата ли земя ще останеш или ще продължиш на юг?

И преди да изчака отговора на Исперих, продължи да пита заядливо:

— Кога ще ударим? И къде? Исперих поклати глава.

— Туй сега не мога да ви кажа. Когато реша, че е станало време…

— Та само ти ли ще решаваш? — сопна се Славун.

— А как! — изгледа го Исперих така, сякаш светкавици излетяха от зениците му. — Като вас ли, да се събираме, да се джавкаме — да почваме ли или да не почваме, оттук ли да ударим или оттатък? Да се крием ли из горите и блатата, докато вятърът отмине, след като е опустошил домовете ни? А ромеите ще чакат да се намъдруваме, така ли? И на хоро като се хванеш, пак един води. Камо ли на война. Вие на бой ред не признавате. А без ред няма победа, без ред има само отмъщение при отстъпление. За победата е нужна една воля. Поведат ли хорото няколко души, и хорото се разваля…

— Не го усуквай! — наежи се мечешки князът. — Всичко ще решаваме общо. Като съюзници. А не като твои поданици. Не признавам началство над себе си: нито византийско, нито българско…

Исперих също се надигна:

— Затуй сте на тоя хал!

— Какъв хал! — опъна се Славун. — Пазим си земята. И ще я опазим. И без теб. Знаеш ли какво е отговорил нашият княз Доврент на Баян, аварския хаган? Ще ти го повторя, та да го запомниш: „Никой под слънцето не може да ни надвие. Ние сме свикнали да завладяваме чужда земя, а не други — нашата.“

Той удари с пестник по ръкохватката на меча:

— И ние сме сигурни в това, докле има война и мечове.

Рече тъй и тръгна да си отива. Останалите князе се втурнаха да го разубеждават, да го успокояват.

— Славуне, е, стига вече! Ти все така! Потрай малко де! В беда сме!

А той не искаше и да ги чуе:

— Я ме оставете на мира! Пък вие правете каквото щете! Ваша си работа. Аз и преди туй си знаех, че нищо няма да излезе. Че какво ни беше при ромеите — лошо ли? Искали данък. А кой е рекъл, че трябва да го плащаш? Колко ти струва да ги надхитриш? Отмъкнеш кръстците в гората, закопаеш делвите с жито в земята. Па да търсят. А за войната — който иска да се бие, отива в ромейската войска. Слуша чужда воля, ама получава номизми…

— Получава! — сопна се Рад. — Тъй говориш, защото не си ходил. Понякога нищо не получава, защото хазната на василевса вече е празна.

Славун сякаш не го слушаше:

— И пълководец можеш да станеш даже. Малко ли славини до стратези стигнаха. В злато и коприна. А който не ще да воюва, оре си земята.

— С оран се не богатее — прекъсна го някой. — И ти го знаеш. А от бран и плячка. Ей на, Исперих ти предлага плячка.

— Не му я ща! — изрева Славун. — Не ща властник над себе си: ни ромеец, ни българин, ни славинин… Рекох…

Някои взеха да се съгласяват с него, други горещо завъзразяваха. И така, в увещания, се скараха, почнаха да се ругаят, да посягат към мечовете.

Исперих ги изгледа надменно от трона си.

— Вървете си — рече им той накрай с ясен глас. — И ако се спогодите, ако проумеете смисъла на моето условие, елате пак! Ако пък не можете… Сам ще се оправя. На вълка вратът е силен, защото сам си върши работата…

Вълкът — тотемът на рода Дуло, а според преданието — прародител на хунорския род, баща на десет сина, родени му от жена. И неговото име беше такова: Исперих — приятел на вълка, а на баща му Кубрат — Курт, Вълко.

И добави:

— Ако не подпишете сега договор за приятелство с мен, утре ще трябва да подписвате договор за подчинение.

Това беше явна заплаха.

— То за теб е все едно! — изръмжа язвително Славун.

Исперих не счете за нужно да му отговори, преценил го бе вече, а с ядна крачка напусна помещението. Сам… Вече и без Тервел…

Таркан Баян го настигна в преддверието и пошепна в ухото му:

— Добре стори, ювиги хане! Що ни трябва съюз със славините? Все едно сплав от желязо и ръжда…

Доволен беше старецът. Тъй, без съюзници, Исперих щеше, трябваше да стане по-отстъпчив, да се откаже от гибелното си начинание.

Ала Исперих се извърна, та го сряза грубо:

— Таркане, питал ли съм те за одобрение на делата си! Дали съм прав или не — ще прецени Тангра…

И се прибра в покоите си.

Дали беше още на земята или — вече при Тангра? Но не, при Тангра е светло, ослепително светло. Не както тук, в този полумрак, огряван боязливо от бледите пламъчета на окаченото за каменната стена кандило.