Петър Бобев - Мечът на Атила

Тя сведе поглед:

— Аз също имам тайна, както и ти… Жестока тайна…

И след дълго мълчание додаде:

— Но вярвам! Бог ще се смили над мен, ще ме освободи от проклятието. Нали затова му се обрекох… Седем години — всяка нощ, лете и зиме, в пек и мраз, в буря, в сняг… Да помагам на ближните…

— Какви ближни! — прекъсна я Тервел. — Съвсем чужди моряци. Може и врагове.

— Христос ни учи, че всички сме братя.

Тервел все не щеше да проумее тая верска всеотдайност.

— Елена, от кога си приела ромейската вяра? Та така…

— От светото кръщение при раждането.

— А родителите ти?

Тя се забави малко, преди да отговори:

— Майка ми, преди да се покръсти, е била езичница, жрица на Сабазий. И прорицателница. Чувал ли си за тоя бог? Ние, траките, сме по начало пригодни за христовата правда. Узрели отколе за нея. Защото много сме страдали. Сякаш и като езичници бог ни е подготвял за своето дело. Имало е сред траките хора, капнобати, които не ядели месо, и други, ктисти, които не се женили — все едно днешните монаси. А така също и поклонници на Орфей — Певеца, които вярват в двете същности на човека: висшата — божествената и нисшата — титаничната. И в задгробната справедливост. Идването на Орфей бил провъзгласил самият пророк Исай. Такъв е и Асклепий-Добротвореца, Изцелителят. Древният мит твърди, че той можел да съживява и умрелите. Тогава Плутон, владетелят на подземното царство на мъртвите, се оплакал на Зевс, че Изцелителят нарушава установения от боговете ред. И Гръмовержецът убил с мълния Асклепия… А Сабазий… Самото му име означава същото като Христос — Спасител. Носител на доброто и безсмъртието на душата. Ето го!

Тя посочи един малък барелеф, издълбан в скалистата стена.

— Виж, и пръстите му са свити като християнски благослов. Ако не го знаех от майка ми, щях да мисля, че е самият Христос.

Тя го загледа с очаровани очи.

— Всъщност за мен той си е Христос. Отначало опитах да го изкъртя от стената, защото всяка икона, всеки образ на бога или на светец е идолопоклонство. Но не успях. Рекох си тогава, че то съвсем не е икона или идол. Че е само спомен от миналото, от тракийското величие. Та и в Константинопол, макар и средище на православието, са оставили по площадите и на хиподрума статуите на някогашните езически богове. Защото днес никой не вярва в тях. И защото са спомен от миналото. Днес Христос-Победителят на старите богове вече се бори със себе си: ариани, манихейци, несторианци, монофизити. Всеки нарича другия еретик…

Тервел се мъчеше да я слуша, по-право приятно му беше да чува сладостния тембър на гласа й, но размислите й за религията и за ересите не го засягаха. Той си имаше един Тангра и един хан, които му бяха поставили задача. И тази задача трябваше да бъде изпълнена. Безпрекословно, без никакво колебание…

Вече му се струваше, че оздравява, че е дошъл часът, когато трябва да се надигне, за да изпълни повелята на дълга си.

Тогава усети как болестта пак се завръща, с още по-голяма настървеност. Тялото му отново пламна, разтресе го, по главата му сякаш се посипаха секирени удари. И потъна в безпаметството…

Събуди го някаква глъчка. Викове и писъци. Тревогата стисна душата му.

— Елена! — позова я той тихо. После — все по силно:

— Елена, Елена! Никой!

А трябваше да разбере! Защото тук, в тая страна, отвред можеше да го връхлети опасността.

Опита пак да се изправи. Не успя. Затова се повлече по лакти и по колена.

Изпълзя от своята килия в тъмното преддверие и оттам — в друго пещерно помещение, по-обширно, в едната от стените на което грееше тесният излаз към света.

А на противната страна, в дъното, като двери на олтар се издигаше тънка стена от каменна резба, зад която се чуваше някакво странно заплашително съскане.

Ала Тервел не провери какво може да бъде то. Защото шумът отвън се усилваше, приближаваше. Виковете ставаха все по-силни, по-яростни, придружени от бързо, неравно топуркане.

И някакъв женски глас, дали на Елена, опитваше да надвика гълчавата:

— Който е безгрешен, да хвърли пръв камъка! А болният продължи да лази нататък.

Ето, подаде се от изхода навън. И се дръпна неволно. Нейде под него, на замайваща дълбочина, морето се блъскаше с бели гриви в проядената основа на канарата. А до нея, между надигащите се от синята бездна рифове, прозираха кристално чисти вирове, чиито бели стени бяха облечени с кафяви и зелени водорасли — някаква неправдоподобна мозайка от ахат, изумруд и планински кристал. Отвисоко вълните изглеждаха дребни като повърхността на езеро, набръчкана ситно от лек ветрец, и пъплеха неестествено бавно, едва-едва, сякаш от друг свят. Над водата се полюляваха гларуси, а покрай скалите прелитаха гълъби и лястовици. Никъде другаде по света Тервел не беше виждал повече море и повече небе.