Петър Бобев - Мечът на Атила

Ханът ги прие в Агъла, в чертога си сред каменния аул, седнал в разкошния си трон, обкован със злато и обшит с лъвски кожи, в бойното си одеяние със златен шлем, на който личеше символът на доброто начало в света: кръстът, що означава четирите световни посоки, вместен в кръг — слънце, светлина, съвършенство. В ръката си държеше Свещената златна чаша — знак на божествена власт, а зад гърба му бяха подредени ритуалните чаши, за всеки обред отделна, и свещените конски опашки, едновременно фетиши и бойни знамена.

От двете му страни седяха на по-ниски столчета шестте вътрешни боили и те в бойните си доспехи, сурови, мълчаливи, със замръзнали лица, сякаш не живи хора, а железни изваяния, подпрели длани о сабите си.

Князете влязоха безредно в залата и след несръчните поздравления насядаха и те в отредените им столове. Бяха все едри, снажни мъжаги, светлокоси и брадати, облечени скъпо, но пъстро и безвкусно, натруфени с коприна и всякакви задморски платове. Обичай беше у славините да нахлуват в ромейските предели само за лов на пленници, които после обменяха срещу дрехи и платове. А оръжието им, също разнообразно и то все ромейско, бяха ограбили направо при битките.

Исперих изчака мълчаливо колкото го изискваха обичаят и санът му, после запита:

— Кажете, скъпи гости, какво ви води в моята страна и в моя аул! Пък аз, ако е рекъл Тангра, ще опитам да ви помогна според силите си.

А се досещаше кое беше главното, що ги бе събрало. Дочули бяха, види се, за готвения поход. И не знаеха: за тяхната ли черга ламти Исперих или само щеше да я прегази. Но каквито и да бяха замислите му, по-добре да минеше като приятел, а не като враг.

Славините взеха да се споглеждат и да си шушукат, да се побутват един друг.

Накрай един от тях, жупан Рад, както изглежда, най-старият и най-вещият, с рано оплешивяла псе още непосребрена тъмно-руса коса, се надигна, пооправи копринения си пояс и тъй заговори:

— Право е, хан Исперихе! Не от добро сме сега при теб. Много грижи са ни налегнали. Тъй си е — дошло е време да решаваме: да бъдем или да не бъдем. От север аварите, от юг ромеите. Да не изчезнем, да се не стопим и ние както братята ни при аварите, както другите при ромеите. За аварите какво да ти приказвам? Ти ги познаваш по-добре от нас. А ромеите? Божем по договор, само да ги пазим от враговете им, а то кога им хрумне, искат от нас наемници, та да ги провождат ту срещу сарацини, ту срещу авари, ту срещу други славини.

Останалите зашумяха безредно:

— Тъй си е! Не щем да ни разкарват където им скимне. Договорили сме се — само тук!

И когато поутихнаха, Рад отново заговори:

— Пък като са плъзнали едни. Черноризци, проповедници. Тръгнали бащината ни вяра да променят. И простия народ да размиряват. От старата си вяра почва да се отмята и на ромеите да се докарва.

Хорът отново потвърди:

— Тъй си е! Объркват народа. Рад продължи:

— А ние! С вас сме свикнали, отколе заедно воюваме. Перун не се меси на Тангра; Тангра не се меси на Перун. А Исус не понася други богове. Както ромейският император не търпи други царе…

— А и данък опитват да събират — вмъкна някой. — И то по няколко пъти.

И Рад се разпали:

— Данък искат! Защото земята била на императора. И на договора ни се позовават. А пък ние, нали сме хора неуки, може и да са ни измамили. Ромеите са хора лъжливи. Ние туй знаехме — че императорът ще ни плаща дето му вардим царството.

Сви рамене:

— Ей това е… И седна.

Исперих подметна тихо:

— Князе, а безкнижни! Щом е тъй, ще ви мамят…

Тогава от стола си, без да става, избоботи с гръмоподобния си глас огромен червенокос великан със сипаничаво лице и необичайно за славинин суров израз на очите:

— Защо ми е да пиша, като мога да говоря?

— Ей затуй, да те не мамят при преговори!

— Ако е само за това? Защо ми е да си губя времето, та да уча? Аз съм силен и богат. Ще си взема учен роб, и то не един, а няколко. Да ме не лъжат и те. Която ръка свикне с писалка, забравя да стиска меча…

— А моята? — прекъсна го Исперих. — Дето умее да държи писалка. Смяташ ли, че е слаба с меча?

— То си е твоя работа! — прогърмя отново басът. — Който иска, нека учи, нека си губи времето.

Някой се обади:

— Славуне, пак ли почваш? И се обърна към Исперих:

— Не му придиряй, хане! Такъв си е той, Славун Мечката. Несговорчив като мечка. То ние, славините, май всички сме си такива, ама като него втори няма…

Исперих махна с ръка, без да отговори.

Славините се умълчаха. Само Славун продължи да се върти като мечок на стола си, който проскърцваше мъчително под тежестта му. Пак опита да каже нещо, но другите го задърпаха за ръкавите.