Вероника Блейк - Доминик

— Това ти ли си бе, сладурче! — викаше Джек от другия край на магазина. Той захвърли новия чифт панталони, който разглеждаше, и се завтече по пътеката между рафтовете. Имаше намерение да купи изцяло нов комплект от дрехи за сватбата си, но в момента нищо друго не бе по-важно от това да разбере защо бъдещата му невяста се разхожда в компанията на чужд мъж.

Доминик нададе вик на изненада и се опита да се скрие зад Франк. Видът на Джек, който се бе втурнал към нея, я изпълни с ужас. За щастие Франк не се отдръпна — напротив, той сякаш бе започнал да разбира, че тя действително се нуждае от защита.

Франк гледаше с учудване мъжа, който бързаше към тях. Ади и Доминик не го бяха обрисували достатъчно добре, тъй като той изглеждаше доста по-зле от представата, която Франк бе успял да си изгради от описанието им. Когато Джек Скрогинс се изправи пред тях, Франк разбра и какво означаваше изразът на лицето му — на него бе изписана ревност в най-чист вид.

— Ти к’во правиш с друг мъж? — попита Джек. Той проточи врат така, че да може да вижда Доминик, докато тя се опитваше да се скрие зад гърба на другия мъж. Не обръщаше внимание на Франк и продължаваше да гледа втренчено Доминик със сивите си очи. — Това не е редно. Ти си моя жена!

Франк не помръдна от мястото си. Почти съжаляваше, че не бе взел пушката си. Надяваше се, че нямаше да има нужда от нея, и затова я бе оставил в стаята на хотела.

— Аз съм приятел на Доминик — каза Франк, след това добави без заобикалки: — Тя има нещо да ти каже — той се отдръпна от Доминик, оставяйки я лице в лице с Джек, но не се отдръпна от нея и сложи ръка на рамото й в знак на подкрепа. — Хайде, кажи му! — каза Франк.

Доминик гледаше към Джек с широко отворени, изпълнени с ужас очи. Гневът му се виждаше от начина, по който парцаливата му брада се тресеше. Скърцаше със зъби като див звяр. Тя преглътна с труд и отвори уста. Думите й убягваха. Даже не можеше да си спомни какво точно искаше да каже на Джек. Те бяха прекъснати, преди тя да успее да преодолее объркването си.

— Франк, Доминик — извика към тях Хенри, докато се приближаваше, без да бърза. Усмивката бързо изчезна от лицето му, когато видя кой бе другият мъж, който стоеше до тях.

— Джек?! — възкликна той пресипнало. Изненадата от това, че виждаше този мъж, когото смяташе за умрял, го накара за миг да остане безмълвен. Още по-лошото бе, че за момент Хенри си помисли, че по-добре съседът му да бе мъртъв. Тази мисъл не го накара да се чувства особено горд от себе си.

Джек кимна едва забележимо на съседа си по парцел.

— Ще говоря по-късно с теб, Хенри. Сега съм малко зает — той отново се обърна към Доминик. — Попитах те, жено, кой е този с тебе?

— Какво става тук? — попита Хенри, поглеждайки ту към единия, ту към другия. Въпреки че преди, когато бяха съседи на Елдорадо Крийк, Хенри считаше Джек за приятел, сега нещата бяха по-различни.

Франк посочи с глава към Доминик.

— Тя има нещо да ви каже и на двамата, и след като сте тук, може да свърши работата наведнъж.

Доминик имаше чувството, че някаква огромна буца бе заседнала в гърлото й. Тя погледна безпомощно към Франк. Нима очакваше от нея да говори, докато Джек я гледа така, сякаш готов да й разкъса гърлото с жълтите си зъби?

— Аз… аз… — тя не можеше да изговори нужните думи, не можеше даже да ги оформи в мисъл.

— Господи, дъщеричката ми!

Доминик и тримата мъже се обърнаха едновременно към жената, която току-що бе влязла в магазина.

— Маман — промълви Доминик. Тя почувства, че и последната капка смелост напускаше тялото й. Пред нея сега бяха трите личности, които най-много се опитваше да избегне. Ако не бе силната ръка на Франк на рамото й и успокояващият израз на лицето му, тя щеше да се свлече безчувствена на пода.

— Майка ти? — прошепна Франк на ухото й. През последните няколко години той бе живял в Кю Дален — френско селище в Северно Айдахо. Там бе научил няколко френски думи. Не помнеше Ади да бе споменавала нещо за майката на Доминик, но бе разбрал, че Доминик току-що я бе нарекла „маман“.

Бриджит спокойно си проби път през тълпата. Погледът й се плъзна по лицата на тримата мъже и се спря на снажния представителен мъж, който със закрилнически вид бе поставил ръката си на рамото на дъщеря й. Виждаше се, че бе по-възрастен — може би на петдесет. Независимо от това, той остаряваше по достоен и привлекателен начин. Тя се усмихна на Доминик и каза:

— Какъв късмет, че си намерила такъв хубав съпруг!