Грег Беър - Кралицата на ангелите

Защо й беше необходимо да избере подобна екзотична физика за своята трансформация — за да извлече полза от нея или просто да задоволи вътрешна потребност? Родителите й, брат й и сестра й не бяха приели добре своята нова трансформирана дъщеря. Мери не се беше чувала с тях повече от четири години. Сега и Теодора, която Мери смяташе за най-добрата си приятелка, се отрече от нея. Тя се върна при чекмеджето, за да извади плик, в който имаше един-единствен диск. Мери се връщаше към спомените си единствено в случаите, когато имаше нужда да преодолее нещо наистина неприятно. Поставяйки диска в своя слейт 2 2 Слейт — джобен компютър, който няма клавиатура, с него се работи посредством специална електронна писалка или чрез допир. — Бел.пр. , тя маркира образ номер 4021 в цветове, но не в триизмерна форма. Снимката показа двадесет и една годишно момиче, високо около сто шейсет и пет сантиметра с бледа на цвят кожа, кръгло лице и приятна, тиха усмивка. Носеше рокля от средата на тридесетте години, която оставяше непокрити част от корема, десния крак и лявото рамо. Сега Мери намираше онази мода странна и отблъскваща. Зад момичето се виждаше бяла дървена къща, някъде в район Пет на Сенките в Кълвър Сити. В краката на момичето се гушеше котаракът Лоуфър, поне с пет килограма по-слаб. Това беше истинската Мери Чой, едва прехвърлила двайсетте, интелигентна и амбициозна, но тиха и сдържана. По това време тя упорито и методично се занимаваше с изучаването на съдебна медицина, за да може да се класира за финансираното от агенцията за почасова работа трансформиране на лизинг.

Присвила устни, Мери върна диска отново на мястото му.

Каква гледка е лудницата, наречена Земя! Нямаш избор, раждаш се тук, където всички са луди. За бога, та лудостта сигурно ни харесва!

Застанал прав, усещащ напрежението по цялото си тяло, Ричард Фетъл изгуби равновесие на един от завоите, удряйки колената на пътниците от седалката близо до него. Все още трепереше при мисълта за преживяното тази сутрин. Преди три спирки малкото заоблено автобусче се напълни с жители на Сенките, истинско вавилонско стълпотворение от хора. Братя и сестри по участ, те всички бяха жертви на бъдещето. След тяхната спирка машината не спря никъде повече; беше ужасно претъпкана. Светлината, достигаща до тях през изпъкналите прозорци, идваше от пет изкуствени слънца, разположени по трите кули на Гребените Изток Едно. Истинска манна небесна, щедро дарена на нищожествата, населяващи повърхността.

„Скапан ден — помисли си Ричард. — Трябва да измисля някаква история за групата на Мадам. Спри да мислиш какво направи Голдсмит или за това дали го е направил! «Мъжът е поетът, който убива, а жената е ангел, който се нуждае от храна.» Това бяха негови думи, които обаче не беше записвал никъде. Сега той наистина стана поета убиец. Господи, аз съм кротък човек, защо ме забърка във всичко това?“

Автобусът зави зад плътна преграда от евкалипти, която го скри от слънцата. Малко след това спря пред имението на Мадам Дьо Рош. Той слезе и автобусът се отдалечи тихо по неравната, осеяна с кръпки асфалтова алея. Ричард се качи върху изровения от корени на дървета тротоар и спря. Затвори очи, за да се успокои.

„Как да им го кажа? — помисли си той — Трябва максимално да спестявам подробностите. Жалко само, че всички го познават и това ще направи цялата работа много трудна.“

Червенокосата Мадам Дьо Рош смяташе хората за любопитно явление, което си струва да бъде изучено. Тя осигуряваше на своите верни поклонници храна и подслон, изслушваше ги, когато бяха нещастни, правеше за тях всичко възможно, освен да ги причисли към равните на себе си.

Тя не беше като тях, живееше в Сенките, но не им принадлежеше. От друга страна, не се причисляваше и към Гребените. Заявяваше, че презира „тази пасмина от коравосърдечни перфекционисти“. Мадам приличаше на гостите си в същата степен, в която приличаше на котките или на градината си, за които се грижеше с не по-малко любов и търпение.

„Трябва да превърна всичко в представление, в приказка — помисли си той. — Може и да прозвучи изкуствено, но пък е начин да се мине през един твърде труден час. Всички познавахме Голдсмит. Осем човека бяха убити, за да изживея петте си звездни минути, разказвайки историята, която се случи днес. После ще има обвинения: Защо не съм казал на никого, че Емануел има нужда от терапия? Че аз откъде да знам? Не го знаех. Трябва да започна с разказа, преди Мадам да ме види. Щом дойде, ще ме накара да почна отначало, което означава по-дълго време в светлината на прожектора — той потрепера при тази мисъл. — Господ да ми прости, но съм заслужил да я разкажа!“