Грег Беър - Кралицата на ангелите

— Той беше световноизвестен писател и винаги се държеше добре с нас — заяви Илейн Сандхърст като постави плетката в скута си и присви оценяващо устни.

Това накара Йермак отново до избухне:

— Той се държеше снизходително. Съзнателно копираше поведението на човек от бедните квартали.

— Не, напротив — възпротиви се Илейн.

Младежът рязко се изправи и блъсна стола си о пода.

— Не драматизирай — измърмори Илейн и презрително обърна глава встрани.

— Я си гледай плетката! — избухна Йермак.

Джейкъб се облегна назад и се протегна.

— Стига ми толкова за днес, приятели — заяви той и погледна Йермак с неприкрито одобрение. — Две премеждия са ми съвсем достатъчни.

— Повече при тези няма да сядам — заяви Йермак.

— Да тръгваме тогава — рече Уелш, обърна се към Ричард и продължи: — Това което сподели с нас, Ричард, беше доста полезно. Лоялността ти заслужава възхищение, но за жалост ние не я споделяме.

— Не бих го нарекъл лоялност — уточни Ричард. — Защото ако наистина е извършил убийството, съм съгласен, че заслужава терапия.

— Аз не бих пожелал това и на най-злия си враг — намеси се Йермак. — Дори смъртта е по-добър изход. Сигурно най-добре би било никога да не го бяхме познавали.

Ричард кимна с глава, но жестът му не изразяваше съгласие, а по-скоро желание да се раздели по-бързо с тях.

— Да не забравите литературното четене — напомни Илейн. — Очакваме най-добрите ви работи.

— Аз вече не пиша — отвърна Йермак с подигравателна усмивка.

— Тогава можеш да ни предложиш нещо от вече загърбеното си минало — предложи Ултрима. Когато Уелш и Йермак си отидоха, тя се обърна към Ричард: — Истински деца. Никога не ми е харесвало да ги срещам тук… Тяхната близост ми се струва доста странна.

— Да, те са като братя или любовници, въпреки че не са нито едното, нито другото — съгласи се с тях Илейн Сандхърт.

— Нуждаят се от помощ — заяви Сандра, при което всички, без Ричард се засмяха. Непреминалите терапия никога не приемаха помощ, която считаха за един вид смърт, отрицание от слабостите, които те толкова ценяха у себе си.

„Ние би трябвало да живеем на сянка, а не на слънце. Като насекомите.“

Собственото ми име означава: Господ е с нас. Фамилното ми име значи златар. Аз обаче избрах да изковавам слова. Те са по-ценни, защото са навсякъде около нас, а не ги разбираме или не ги използваме както трябва. А доколкото става дума за Господ, някак си не смятам, че е на моя страна.

Издигайки се по Гребен Юг 2, Мери гледаше въртенето на огромните огледални ръце, които се опитваха да уловят късното следобедно слънце на Пасадена. Тя се качи на външния експрес, защото се опитваше да спести от средствата за транспорт, предоставени й от управлението. Искаше да си купи кола.

Разследването на връзката на Ярдли с този случай можеше да се окаже твърде опасно. Тя разбираше достатъчно от външна политика, за да проумее, че в момента той беше в силна позиция спрямо щатите. Отношението между двете страни беше цветущо по времето на Рафкайнд и въпреки че сега отношенията бяха сравнително хладни, той все още се ползваше с прекалено много привилегии. Ярдли беше в голяма степен полезен на федералните, а в крайна сметка полицията на Лос Анджелис отговаряше пред тях. Повече от половината средства в бюджета на управлението идваха от Министерство на отбраната. Освен това не беше прието да се работи без разрешение. Тя смяташе да го получи до края на деня. Представителството на Министерството на отбраната заемаше цял блок от така предпочитаната западна страна на Гребена. Експресният асансьор изглеждаше като косъм, изправен до корпуса на Гребена. Единственото нещо, което го крепеше изправен, бяха дългите по десет метра кръстосани шестоъгълни греди. За разлика от асансьорите, представляващи вътрешните транспортни артерии на Гребена, експресът спираше само на изрично посочени от пътниците нива.

Тя се настани удобно в мекия стол и се подготви за рязкото ускорение нагоре. В момента на спирането усещането беше подобно на състояние на безтегловност. Това не беше чак толкова неприятно, колкото натоварването от ускорението.

Западната страна беше обърната към местата, където едно време се намираха Ингълууд, Кълвър Сити и Санта Моника. Сега от тях не беше останало нищо. Надигащи се от сянката гребени ги бяха заместили. Върху хълмовете никнеха нови и нови гребени и растяха като гъби. Блестящи на дневна светлина, сега те изглеждаха синьо-сиви, обгърнати от мрака на вечерта. Тук, както и върху платформите, укрепени след потъването на Малибу, все още неизбраните чакаха да се освободи място за тях в Гребените. Те ставаха все по-малко благодарение на продавачите на младост, които превръщаха обикновените хора в столетници.