Грег Беър - Кралицата на ангелите

28.11.2047 г.

Скъпи господин Голдсмит,

Каквито и да са обстоятелствата около вас, ще ви приемем с радост, особено Ермион. Подобни споразумения, лишени от лицемерие, се срещат все по-рядко в наши дни. Писмената кореспонденция с Вас ми доставя истинско удоволствие. В тази връзка искам да Ви благодаря и за „Мойсей“ и особено за посвещението. Силно се надявам, че това, което правим тук в Хиспаниола, ще накара света да се вземе в ръце и отново да се върне към нормалния си разсъдък.

Мери прибра писмото с такова внимание, сякаш държеше в ръката си змия.

Аз не се домогвам. Аз съм.

Мартин не се беше хранил така добре от шест седмици насам, когато похарчи последния цент от своите спестявания. Не искаше да получава помощи за безработица, но молбата му за работа в общината все още не беше разгледана. Може би официалната политика беше такава, а може би причината бе липсата на подходящи качества от негова страна. Общинските служби бяха последното що годе добре платено убежище за все още непреминалите терапия. Сега, когато се намираше в прохладното сепаре на ресторанта, тапицирано с тъмно кадифе, с чаша уиски в ръка, Мартин не чувстваше толкова силно познатата омраза към хората и тяхната цивилизация. В този момент се чувстваше близо до тях. Беше един от тях. На бележката, оставена на масата пишеше:

„Обядвайте спокойно. Ще закъснеем с около един час. Ласкал.“

Закъсняха точно с половин час. Когато към сепарето се приближиха висок възрастен мъж с широки рамене и бяла коса, заедно с по-нисък и по-млад човек с орлов нос, Мартин веднага ги позна. Те също го разпознаха — или заради масата, на която седеше, или предварително знаеха как изглежда.

— Господин Албигони, това е Мартин Бърк — представи ги един на друг Ласкал.

Здрависаха се, без нито един от тях да спомене обичайните неща, свързани с времето или мястото на срещата им. Албигони очевидно блуждаеше някъде, видът му бе измъчен и нещастен. За разлика от него Ласкал или наистина се радваше на весело настроение, или умееше да се преструва много добре.

— Току-що приключих с обяда си и сега се страхувам, че няма да мога да съм ви от полза — рече Мартин.

— Няма страшно — отвърна Ласкал.

Албигони извърна поглед към тях, а увисналите му бели мустаци въобще не помръднаха. Ласкал подаде менюто на келнера и поръча за двамата.

— Познавате ли Емануел Голдсмит? — обърна се той към Мартин.

— Мисля, че го познавам, стига да говорим за един и същи човек.

— Да. Същият. Поетът, който преди три дни уби дъщерята на господин Албигони.

Мартин кимна утвърдително с такова равнодушие, сякаш приказваха за съвсем дребен проблем. През цялото време Албигони се взираше в него, без въобще да го вижда.

— В момента той е търсен от полицията. Човекът е душевно болен. Бихте ли имали нещо против да му помогнете?

— По какъв начин? — попита Мартин. Въздържа се от уискито, въпреки че беше посегнал към чашата.

— Господин Албигони беше… е издател и приятел на господин Голдсмит и има добри намерения — подхвана Ласкал и въпреки че предварително бе подготвил това изречение, не можа да го изрече по най-убедителния начин.

Мартин едва се сдържа да не повдигне иронично вежди. Този обед все повече се превръщаше в нещо твърде любопитно.

— Бихме искали да се опитате да откриете причините за очевидно налудничавото му поведение.

— Както споменах, вече по никакъв начин не съм свързан с ИПИ.

Изричането на тази фраза като че ли събуди Албигони и той най-сетне го забеляза. Ласкал за момент погледна към шефа си, след което се обърна с лице към Мартин.

— Можем отново да отворим центъра и да ви върнем на работа там.

— Не желая да се връщам. Бях изгонен без причина, въпреки че в онова, което правех, нямаше нищо лошо.

— Може би е така, но дали го правехте по най-добрия начин? — вметна Албигони.

— Когато политиката се намесва в науката, много трудно съм в състояние да преценя кое е правилно и кое не е. А вие?

Албигони поклати безизразно глава, отново унесен в нещо извън темата на разговора.

— Голдсмит трябва да бъде сондиран — заяви Ласкал.

— Доколкото разбирам няма съдебна заповед за това.

— Не, няма — отговори той и след кратко колебание продължи: — Все още не.

— Според мен трябва да бъде подложен на задължителна терапия, а не да бъде сондиран.

— Неговият проблем не може да бъде решен от терапевт — процеди през зъби Албигони. — Те не могат да му помогнат, нито да го префасонират. Аз искам да знам кое го е накарало да се превърне в убиец. Той уби осем човека, които му бяха приятели — в това число дъщеря ми и собствения си кръщелник. Тези хора не му бяха сторили нищо и по никакъв начин не представляваха заплаха за него. Това, което направи той, бе напълно предумишлено.