Грег Беър - Кралицата на ангелите

Свещени кошмари с широко разперени криле, създания подбирани от някой неземен океан с одрани кожи, окачени, за да изсъхнат.

— Този мъж болен ли е? — попита Съветника, докато коленичеше над затворника със скръстени от загриженост ръце.

— Нуждае се от почивка — каза Сулавиер. — Трябва да пренощуваме тук.

— Да, размириците — поклати глава Съветника и кимна към Мери. — Коя е тя, братко Хенри?

— Гостенка на полковник Сър — отвърна Сулавиер. — Много привилегирована гостенка.

— Приятелка ли ви е, Хенри?

Сулавиер се поколеба за миг, поглеждайки към Мери преди да отговори.

— Да. Тя е моята съвест.

Съветника погледна Мери с повече уважение и малко страхопочитание.

— Можем ли да останем тази нощ? — попита Сулавиер.

— Тази черква е винаги отворена за децата на Териер Ноар. Така го желаеха Исус и Ерзули и така я построи Джон Д’Аркевил.

— Има ли някаква храна? — попита Сулавиер, раменете му се отпуснаха, лицето му изгуби наперената си неподвижност. — В „Хиляда цветя“ не бяха много гостоприемни.

Съветника наклони главата си на една страна и затвори очи, като че се молеше.

— Ще ви донеса нещо за ядене и мокри кърпи да почистя този човек. Той е преминал през ада, нали?

Сулавиер потвърди.

— Винаги познавам. Те имат такъв вид, като нашия Исус.

Той посочи разпънатата на кръста фигура. С последен, продължителен поглед към Мери, дребният мъж в зелена роба отиде да търси храна.

Мери седна до затворника и положи главата му в скута си, гледайки изопнатото му, загадъчно лице. Тя се чудеше дали все още страда, въпреки че беше освободен от адската корона преди часове. Още не беше съвсем буден — щеше ли да крещи, както бяха крещяли другите? Надяваше се, че не.

— Той има нужда от лекар — промърмори тя и клюмна на една страна. Цялата й воля не можеше да я накара да се изправи. Погали челото на затворника, след което раздвижи врата си, за да се отпуснат мускулите и отново погледна нагоре към сводестия таван.

— Какви са тези? — посочи фигурите подредени там.

— Архангели. Лоа на Новия Пантеон — каза Сулавиер. — Идвах в тази черква като дете. Джон Д’Аркевил искаше да обедини отново най-хубавите елементи от Африканската религия и католическото християнство. Идеята му обаче не стана много популярна извън Териер Ноар. Тази черква е уникална.

— Имат ли си имена? — попита Мери.

Сулавиер погледна нагоре, примигвайки като че се потапя дълбоко в някой детски спомен.

— Високият с черния меч и факлата е Асамбо-Ориел. Първата част на името мисля, че нищо не означава. Д’Аркевил чул имената им в съня си. Асамбо-Ориел е проводил черните от Гвинея през Брега на Душите. Той е Лоа с факла и Меч, като архангел Юриел. Този с барабана и птичите кости е Роар-Исрафел, Лоа на Свещената Музика и Песнопението. До него е Ти-Габриел, който дава команди за спиране на всички Лоа… Най-дребният и най-могъщият. Самеди-Азраел, най-суетният, ни повиква в гробовете и ни покрива със свещена пръст. Останалите. Не ги помня всичките. — Той поклати тъжно глава. — Такава прекрасна идея, но толкова малко хора вярват. Само хората в Териер Ноар.

Мери беше любопитна какво представляват останалите фигури, общо единадесет, изпълнили тавана като натъпкани в автобус, крилете им се блъскаха, ръцете им бяха широко разперени, главите им без лица бяха надвесени над църковните столове, украсени с панделки и паяжини. Но тя за пръв път забеляза в тъмната ниша над сводестата врата една по-дребна женска фигура, около три метра висока, облечена в тъмножълтеникави или червени, медночервени дрехи. На тънките си грациозни ръце, повдигнати нагоре, тя имаше дузини гривни и пръстени. Зад главата й висеше слънчев диск от златисто фолио, чиито лъчи представляваха ками. Светлината на свещите отдолу мътно осветяваше слънчевия диск и дрехите, но една електрическа лампа-единствената, която Мери видя в цялата черква — хвърляше нежен кръг от светлина върху лицето на фигурата.

Освен разпнатия Исус, това беше единствената фигура с човешко лице. Лицето на жената бе черно, чертите й бяха ясно различими: имаше издължен овал, носът бе тънък, с широки ноздри, големите очи бяха тъжно сведени надолу, устните от едната страна изкривени нагоре, а от другата надолу. Усмивката на фигурата беше тайнствена, пропита от болка и радост. В скута й лежаха крехките телца на две деца, едното бяло, другото черно. Бялото беше със затворени очи, заспало или може би мъртво, черното беше с отворени и взиращи се очи.