Алфред Бестър - Тигър! Тигър!

Не му остана време да се зарадва. Излезе от машинната зала и безразсъдно се хвърли напред за окончателен оглед на контролния пулт. Искаше да разбере дали „Номад“ извършва неконтролируемо гмуркане в пространството, или следва курс към Юпитер и спасението.

Слабата гравитация го затрудни при носенето на въздушния контейнер на гръб. Внезапно надигане напред разтърси свободните маси на отломките, които полетяха назад по „Номад“. Докато Фойл се мъчеше да се качи по познатата стълба към контролната кабина, отломъците се понесоха по коридора и се стовариха върху него. Улучен от тази маса, той се отъркаля по дължината на празния коридор до преградата на кухнята и ударът в нея отне и последните проблясъци на съзнание в главата му. Лежеше смазан сред половин тон отломъци, безпомощен. едва дишащ, но все още с безумно желание за мъст.

„Кой сте Вие?“

„Откъде сте?“

„Къде сте сега?“

„Закъде пътувате?“

Между Марс и Юпитер се простира широк пояс от астероиди. Сред хилядите познати и непознати единствен и уникален бе Саргасо. Астероид, мъничка планета, създаден от естествени скали и отломки, събирани от обитателите му в продължение на двеста години.

Те бяха диваци. Единствените в двадесет и четвърти век. Потомци на членове на научна експедиция, които се загубили и останали да живеят на астероидния пояс преди две столетия. Когато след време открили техните потомци, те вече били изградили свой собствен свят и собствена култура и предпочели да останат в пространството, където спасявали и съединявали отломките и практикували варварски имитации на научните методи, предадени от предшествениците им. Нарекли себе си Учените хора. Светът бързо ги забравил.

Космическият кораб „Номад“ се движеше в пространството по курс, ориентиран не към Юпитер, а по-скоро към далечните звезди. Дрейфуваше през астероидния пояс в бавна спирала. Премина на миля от Саргасо и веднага беше заловен от Учените хора, за да бъде вграден в малката планета. Те намериха Фойл.

Той се събуди, докато го носеха триумфално на носилка през естествените и изкуствените проходи в астероида. Те бяха изградени от метали от метеори, скални късове и плочи от корпуси на кораби. Върху някои от плочите все още личаха отдавна забравени в историята на космическите пътувания имена: „Индус Куин“ — Земя; „Сиртус Рамблър“ — Марс; „Три Ринг Съркъс“ — Сатурн. Проходите водеха до големи зали, складове, апартаменти и къщи, всички изградени от спасени кораби, вградени в астероида.

Фойл беше пренесен последователно през старинен кораб от Ганимед, ледоразбивач от Тритон. капитанска баржа, тежък разрушител от Калисто, танкер от двадесет и втори век със стъклени резервоари. Все още пълни с ракетно гориво. Тук бяха струпани вещи, събирани в продължение на двеста години — арсенал от оръжия, библиотеки с книги, колекции от костюми, склад с инструменти, пособия, провизии, напитки, химикали, синтетика, полуфабрикати.

Около носилката тълпа хора надаваше триумфален вой: „Достат. кол“ крещяха всички. Женски хор започна вълнуващо блеене:

„Амониев бромид — 1 112 грама.

калиев бромид — 3 грама.

натриев бромид — 2 грама.

лимонена киселина — достат. кол.“

„Достат. кол. — ревяха Учените хора. — Достат. кол.“

Фойл припадна.

Съвзе се отново. Бе със свален скафандър. Намираше се в оранжерията на астероида, в която се отглеждаха растения за свеж кислород. Стоярдовият корпус на стар рудовоз образуваше стаята, а едната стена бе изцяло направена от прозорците на спасени кораби: кръгли, квадратни, ромбоидни, шестоъгълни илюминатори — всяка форма и възраст бе представена и бе образувана луда шарения от стъкло и светлина.

Отдалеченото слънце грееше. Въздухът беше топъл и влажен. Фойл се огледа с мътен поглед. Дяволско лице се взираше в него. Бузите, брадичката, носът и клепачите бяха отвратително татуирани като старинна маорска маска. На челото беше изписано ДЖОЗЕФ. През буквата О от ДЖОЗЕФ беше промушена стрелка в посока нагоре от дясното рамо, превръщайки я в символа на Марс, използван от учените за означаване на мъжкия пол.

— Ние сме Учените хора — каза Джозеф, — аз съм Джозеф, а тези са моите събратя.

Той ги посочи с пръст. Фойл огледа смеещата се тълпа, обградила носилката му. Върху всички лица бяха татуирани дяволски маски, а на челата им — изписани имената им.

— Колко време дрейфувахте? — попита Джозеф.

— „Ворга“ — промълви фойл.