Игор Бунич - Касапницата в Чечения

Поел телефонната слушалка, премиерът произнася думите: „Шамил Басаев? На телефона е Черномирдин…“

Министър-председателят на страната ЛИЧНО започва преговори с главатаря на бандата „терористи“, на които се стига до съгласието му да изпълни, ако не всички, то поне главните условия, поставени от Басаев. Подобно развитие на събитията никой не е очаквал.

Въпреки че през всичките тези шест месеца Виктор Черномирдин постоянно прави опити да се дистанцира от чеченската касапница, той, като шеф на правителството, далеч не винаги успява да постигне това. Но публичните му изявления особено напоследък са станали все по-категорични.

Преди нападението над Будьоновск, на 6 юни, премиерът, който се намира в Краснодар, заявява в присъствието на усмихващия се Николай Егоров, че „няма с кого да води преговори в Чечения“. Понеже вече бил опитал всички варианти. „С тези бандити не трябва да се преговаря“ — поучително казва премиерът.

На следващия ден, 7 юни, Черномирдин отново говори за Чечения, събитията в която били по своя характер въоръжено въстание против единството на Русия и затова е наложително да бъдат туширани с въоръжена сила. „Войната в Чечения — изтъква тогава премиерът, — ще продължи в досегашните си мащаби. С бандитите не трябва да се водят никакви преговори.“

А накрая Черномирдин сам влиза в ролята на партньор в тези преговори.

Но ако съвсем доскоро за бандити, освен самият Дудаев, категорично са обявени и хора като високообразования юрист Имаев, интелигентния журналист Удугов, умния политик Яндарбиев и скромния воин Масхадов, какво да кажем тогава за Басаев, чиито ръце, откъдето и да ги погледнеш, са изцапани с кръвта на повече от триста убити и осакатени мирни жители?

Бързо започналите преговори завършват с триумфалното завръщане на отряда на Шамил Басаев в Чечения, където той се превръща в национален герой, покрил се със слава, с нищо неотстъпваща на славата на неговия легендарен едноименник — имама Шамил. А прекратяването на бойните действия в Чечения, уредено по най-бърз начин на преговорите, показва, че зад словесния им фалш прозира само едно: РУСИЯ Е ЗАГУБИЛА ВОЙНАТА В ЕДНА ОТ СВОИТЕ ПРОВИНЦИИ! За предвиденото ритуално разоръжаване Москва е готова да изплати на Чечения контрибуция в размер на 6 милиарда долара, след като предварително е изхарчила също такава сума за воденето на бойните действия.

Но какво всъщност е станало?

И руският, и чуждестранният печат се надпреварват да коментират това невероятно събитие.

Ако наистина е сложена точка — пише политическият коментатор на „Новое время“ Кронид Любарски, — тя е само на въпроса какъв е по своята същност режимът, който извърши нахлуването в Чечения. Този режим в продължение на половин година не пожела да се вслуша в гласовете на онези тук и в чужбина, които настояваха незабавно да се прекратят военните действия и да започнат преки преговори с фактора, от който единствено зависи регулирането на проблема — с правителството на Джохар Дудаев, независимо как гледаме на него. Доводите за прекомерната цена, която ще се наложи да платим за живота на руснаците, не се вземаха под внимание. Аргументите за нарушаване на правата на човека се посрещаха с присмех. И никаква загриженост за това, че Русия пада в очите на световната общественост. Пренебрегнаха и тежкото бреме, което икономиката ни пое с чеченската авантюра. А за разкола в нашето общество, предизвикан от войната, не искаха и да чуят.

Започнаха да се вслушват едва тогава, когато на тяхното насилие се противопоставиха също с насилие. Типичната реакция на всеки главатар на престъпници.

Руските власти провокираха тази война и я водеха с престъпни методи, като всъщност извършваха геноцид над чеченците; по този начин те предизвикаха гнева, ненавистта и дълбокото отчаяние на хора, които вече няма какво да губят, и накараха дори своите бивши съюзници в Чечения да се хванат за оръжието и да влязат в редиците на съпротивата.

Неграмотни и самоуверени, непознаващи нито историята, нито националния характер на този народ, те не разбраха и не пожелаха да разберат, че върху цялата територия на бившата Руска (и Съветска) империя няма друго такова място като Чечения, където воденето на война срещу народа би било голямо безумие. Опиянени от своята сила и от властта си, те мислеха, че могат безнаказано да палят с огнехвъргачки мазетата, където се крият деца, да бомбардират училища и болници, да изтезават във филтрационни лагери, да мародерстват и насилничат, без да има ответни действия. За половин година руската армия извърши в Чечения такива безобразия, на каквито дори и диверсантите в Будьоновск не се решиха.