Пиер Бул - Планетата на маймуните

— Стига!

Не можах да се въздържа и закрещях. Маймуните подскочиха и ме погледнаха с неодобрение. Корнелиус, който влизаше в този момент, приятелски ме потупа по рамото.

— Разбирам, че тези опити правят силно впечатление, когато някой не е свикнал. Само че помислете, че благодарение на тях нашата медицина и хирургията ни са постигнали огромен напредък през последния четвърт век.

Този довод ми прозвуча съвсем неубедително. Спомням си, че по същия начин ми въздействаха и опитите, които бях видял да правят върху шимпанзета в една лаборатория на Земята. Корнелиус сви рамене и ме побутна към един тесен коридор, който водеше към някакво по-малко помещение.

— Тук — каза той с тържествен тон, — ще видите нещо изключително и съвсем ново. До тази стая имаме достъп само трима: Хелиус, който лично се занимава с изследванията и вече е постигнал големи успехи, аз и един помощник, когото грижливо сме подбрали — той е няма горила, която ми е предана тялом и духом, а освен това е кръгъл глупак. Навярно разбирате от какво значение е за мен тази работа да се запази в пълна тайна. Реших да ви я покажа, защото зная, че сте дискретен, което е във ваш интерес.

Влязох в стаята и отначало не видях нищо, което да оправдава подобна тайнственост. Апаратурата приличаше на тази, която вече бяхме видели в предишното помещение: генератори, трансформатори, електроди. Вътре имаше само две същества: мъж и жена. Лежаха върху две успоредни кушетки, за които бяха привързани с ремъци. Щом влязохме, те по странен начин се втренчиха в нас.

Горилата-асистент ни посрещна с нечленоразделно ръмжене. Размениха си с Хелиус няколко изречения на езика на глухонемите. Гледката беше доста интересна: горила и шимпанзе да разговарят с пръсти. Не зная защо, но това ми се стори толкова гротескно, че едва не избухнах в смях.

— Всичко е наред. Спокойни са. Можем незабавно да пристъпим към опита.

— Кажете за какво става дума? — помолих аз.

— Предпочитам да ви изненадам — каза Корнелиус, усмихвайки се.

Горилата упои двамата пациенти, които скоро спокойно заспаха, а той започна да включва разни апарати. Хелиус се доближи до мъжа, внимателно размота превръзката на главата му и постави електродите в една точно определена точка от черепа. Мъжът остана напълно неподвижен. Погледнах въпросително Корнелиус и в този миг стана чудо.

Мъжът заговори. Гласът му отекна в стаята така внезапно, че аз подскочих; заглуши бръмченето на генератора. Не беше халюцинация. Той се изразяваше на маймунски език; гласът му беше като на земен човек или като на маймуна от планетата Сорор.

Лицата на двамата учени бяха олицетворение на триумфа. Радваха се на моето изумление, а в очите им проблясваха лукави искрици. Щях да възкликна, но те ми направиха знак да мълча и да слушам. Думите на мъжа бяха несвързани и лишени от кой знае какъв смисъл. Изглежда отдавна беше в института и непрестанно произнасяше откъслеци от изречения, които санитарите и учените често повтаряха. След малко Корнелиус спря опита:

— От този не можем да очакваме нищо повече. Но най-важното постигнахме: той говори.

— Това е истинско чудо — промълвих аз.

— Още нищо не сте видели. Той говори като папагал или като автомат — каза Хелиус. — Обаче при нея съм постигнал много повече.

Сочеше ми жената, която спокойно спеше.

— Много повече ли?

— Хиляда пъти — потвърди Корнелиус, който споделяше голямото възбуждение на своя колега. — Слушайте ме внимателно. Тази жена също говори, ще я чуете. Само че тя не повтаря думи, чути по време на пленничеството. Казаното от нея е от изключително значение. Посредством комбинация от физико-химически процеси, чието описание ще ви спестя, гениалният Хелиус успя да пробуди у нея не само индивидуалната, но и родовата й памет. Под въздействието на електрическия ток в устата й оживяват спомени за най-далечните й прадеди, оживява атавистичната памет, която възкресява времена, отминали преди хиляди години. Разбирате ли, Юлис?

Стоях объркан, слушайки тези налудничави думи, и си мислех, че ученият Корнелиус наистина се е побъркал, защото лудостта е разпространена сред маймуните и най-вече — сред интелектуалците. Обаче другото шимпанзе вече приготвяше своите електроди и ги поставяше върху мозъка на жената. Известно време тя не помръдна, също като мъжа, но след това се чу дълга въздишка и тя заговори. И жената говореше на маймунски език, с малко глух, но съвсем отчетлив глас, чиято тоналност често се променяше, като че ли принадлежеше на различни хора. Всяка дума, която произнесе, се е запечатала в паметта ми.