Пиер Бул - Планетата на маймуните

Самолетът кацаше. Завръщах се в столицата. Зира беше дошла да ме посрещне на аерогарата. Отдалеч забелязах студентската й шапка, килната над ухото, и изпитах голяма радост. Когато след митническите формалности се приближих до нея, едва се въздържах да не я прегърна.

След завръщането си прекарах цял месец на легло, защото навярно се бях заразил от нещо на мястото на разкопките. Болестта ми бе съпроводена от силна треска, както при малария. Не ме болеше нищо, но мозъкът ми гореше; из главата ми непрекъснато се въртяха подробности от ужасната истина, в която бях надникнал. Вече не се съмнявах, че преди маймунската ера на планетата Сорор е съществувала човешка цивилизация, и това убеждение неизвестно защо ме опияняваше.

Все пак, като се замисля, не зная дали трябва да се гордея с откритието си, или да изпитвам дълбоко унижение. Честолюбието ми установява със задоволство, че маймуните нищо не са измислили, че те са били обикновени подражатели. А пък унижението ми се дължи на факта, че те с такава лекота са успели да погълнат една човешка цивилизация.

Как ли е могло да се случи това? В бълнуването си аз все се въртя около този въпрос. Ние, разбира се, отдавна знаем, че цивилизациите не са безсмъртни, но безследното изчезване на човешката цивилизация на Сорор ме подтиска. Някакъв ужасен сблъсък? Катаклизъм? Или бавна деградация на едните за сметка на постепенното развитие на другите? Склонен съм да приема последната хипотеза, още повече че в сегашното положение и в начина на живот на маймуните откривам крайно показателни признаци в подкрепа на тази еволюция.

Например голямото значение, което отдават на изследванията в областта на биологията. И така, вече ми е ясно! В древността, изглежда, много маймуни са служили на хората за опитни животни, което продължава и досега в нашите лаборатории. И точно те са били първите, поели щафетата, те са били пионери на революцията. Вероятно тогава са започнали да подражават на своите господари, имитирайки жестовете и постъпките им. А тези господари са били изследователи, учени-биолози, лекари, санитари и пазачи. Оттук и тяхното особено пристрастие към изследвания в определени области, запазило се и до днес.

Но какво е станало с хората през това време?!

Стига съм мислил за маймуните! Вече два месеца откак не съм виждал моите другари по клетка, моите човешки братя. Днес се чувствам по-добре. Вече нямам температура. Вчера казах на Зира — докато бях болен, тя се грижеше за мен като сестра, — казах й, че смятам да възобновя работата си в нейното отделение. Това сякаш не я очарова, но тя не възрази. Време е да отида да ги навестя.

Ето ме отново в залата с клетките. Странно вълнение ме обзема още на прага. Сега виждам тези създания в нова светлина. Преди да се реша да вляза, аз тъжно се питах дали ще ме познаят след дългото ми отсъствие. Но те ме познаха! Всички погледи се заковаха върху мен както преди и дори с известна почтителност. Може би това е само игра на въображението ми, но сега откривам някакъв нов нюанс в погледите им — гледат ме по-различно отколкото своите пазачи-маймуни. Този нов оттенък не може да бъде описан, но ми се струва, че в очите им откривам искрици любопитство, необикновено вълнение, сенки на отдавнашни спомени, които се стремят да изплуват над животинското, и може би… слаб проблясък на надежда.

Убеден съм, че от известно време и аз самият несъзнателно подхранвам същата тази надежда. Не е ли това причината за моето трескаво вълнение? Не съм ли аз, аз, Юлис Меру, човекът, захвърлен от съдбата на тази планета, комуто е съдено да стане оръдие за възраждането на човешкия род?

Ето най-сетне и обяснението на смътната мисъл, която ме терзае от месец насам. Добрият бог не си играе на зарове, както казваше един физик. В космоса няма случайности. Пътешествието ми към света на Бетелгойз е било предрешено от някакъв висш разум. Сега от мен зависеше да се покажа достоен за този избор и да стана новия Спасител на това човечество, изпаднало в немилост.

Както преди, бавно обхождам залата. Правя усилие да не се втурна към клетката на Нова. Избраникът на съдбата няма право да има любимци. Обръщам се към всеки един от поверените ми обекти… Те и днес няма да проговорят, но аз се утешавам — целият живот е пред мен, за да осъществя мисията си.

Приближавам се към бившата си клетка с добре пресметнато равнодушие. Поглеждам изпод око, но не виждам между решетките протегнатата ръка на Нова, не чувам радостния вик, с който тя бе свикнала да ме посреща. Обзема ме мрачно предчувствие. Не мога да се въздържа. Втурвам се. Клетката е празна.