Пиер Бул - Планетата на маймуните

Само че цялата ми мъдрост и прекомерно усърдие доведоха до резултат, различен от очаквания. Те се отдалечиха, без да ми дадат плода, който единият от тях изяде. Вече нямаше защо да ме възнаграждават, щом като търсената цел бе постигната.

На следващия ден дойдоха с нови принадлежности. Едната горила носеше звънец, а другата буташе пред себе си количка, върху която бе закрепен апарат, подобен на магнет. Този път, просветен относно естеството на опитите, на които се готвеха да ни подложат, още преди да си бяха послужили с инструментите, разбрах за какво искаха да ги използват.

Започнаха със съседа на Нова, грамаден здравеняк с изключително кротък поглед, който се беше приближил до решетката и се беше вкопчил в железните пръчки — сега всички правехме така при минаването на тъмничарите. Едната горила започна да размахва звънеца, който издаваше ниски звуци, а в това време другият включваше в клетката един шнур от магнета. След доста продължителен звън, вторият оператор завъртя манивелата на апарата. Човекът отскочи назад, надавайки жалостиви вопли.

Многократно прилагаха тази манипулация върху един и същи човек, като му поднасяха плод, за да го примамят да се долепи до желязото. Целта — аз я знаех — бе да накарат хората да отскачат назад, щом чуят звънеца, още преди да е протекъл ток (още един условен рефлекс), но този ден това не бе постигнато, понеже психиката на човека не беше достатъчно развита, за да установи връзка между причина и следствие.

Аз ги очаквах, подсмихвайки се вътрешно, нетърпелив да ги накарам да почувствуват разликата между инстинкт и разум. При първия звън бързо пуснах решетките и отстъпих към средата на клетката. В същото време ги гледах втренчено, върху лицето ми се появи насмешка. Горилите смръщиха вежди. Те вече въобще не се смееха на маниерите ми и за пръв път като че ли прозряха, че им се подигравам.

Все пак, изглежда, щяха да се решат да повторят опита, ако в този момент вниманието им не бе отвлечено от пристигането на нови посетители.

Трима души вървяха по пътеката между клетките: Зира, женското шимпанзе, и две други маймуни, едната от които явно беше голям началник.

Беше орангутан — първият от този вид, който виждах на планетата Сорор. Беше по-дребен от горилите и доста прегърбен. Ръцете му бяха много дълги, така че при ходене често се опираше на дланите си, нещо което другите маймуни правеха рядко. По този начин той създаваше у мен странното впечатление, че си помага с два бастуна. Главата му, потънала между раменете, беше обрасла с дълга рижа козина, върху лицето му бе застинало изражение на дълбокомъдрен размисъл и той ми заприлича на стар, уважаван и внушителен жрец. Облеклото му, доста прашно, рязко се отличаваше от това на останалите: дълъг черен редингот, украсен с червена звезда на ревера, и панталон на бели и черни райета.

След него вървеше малко женско шимпанзе, което носеше тежка чанта. Съдейки по държанието й, тя навярно му беше секретарка. Вече, мисля, не се учудвате, че непрекъснато обръщам внимание на особеностите в държанието и изражението на маймуните. Кълна се, че при вида на тази двойка всяко мислещо същество би си извадило заключението, че това е голям учен със своята скромна секретарка. Тяхното идване ми даде възможност още веднъж да установя, че при тези маймуни, изглежда, съществуваше определена йерархия. Зира засвидетелстваше явно уважение на големия началник. Щом го забелязаха, двете горили тръгнаха да го посрещнат и съвсем тихо го поздравиха. Орангутанът снизходително им махна с ръка.

Тръгнаха направо към моята клетка. Нали бях най-интересният обект от групата. Посрещнах величието с най-дружелюбната си усмивка и му заговорих с развълнуван тон.

— Скъпи орангутане — казах аз. — Толкова съм щастлив, че най-сетне се срещам със същество, от което се излъчва мъдрост и интелигентност! Сигурен съм, че ние с теб ще се разберем!

Милият старец подскочи при звука на моя глас. Дълго се почесва зад ухото, а в това време подозрителният му поглед шареше из клетката, като че ли надушваше някаква измама. Тогава Зира взе думата, отвори тетрадката си и започна да чете бележките, които беше водила във връзка с мен. Опитваше се да убеди в нещо орангутана, но той явно не се поддаваше. Надменно произнесе две-три сентенции, на няколко пъти повдигна рамене, разтърси глава, после сложи ръце на гърба си и започна да се разхожда по пътеката, като често минаваше пред моята клетка и ми хвърляше твърде недоброжелателни погледи. Останалите маймуни очакваха неговите решения в почтително мълчание.