Пиер Бул - Планетата на маймуните

След като количките се наредиха, те се приближиха, любопитни да видят улова и преди всичко убитите, които горили, препасани с дълги престилки, извличаха от два големи камиона, за да ги изложат на показ под дърветата.

Това беше една победоносна ловна картина! Маймуните работеха методично. Полагаха кървящите трупове по гръб, един до друг, в права линия. После, докато женските пискаха от възхищение, те се стараеха да направят така, че дивечът да изглежда по-привлекателен. Прибираха ръцете до тялото, разтваряха пръстите и обръщаха китките с дланите нагоре, изпъваха краката, раздвижваха ставите, за да не прилича тялото на труп, изправяха някой грозно свит крайник или пък пораздвижваха нечий врат. След това грижливо приглаждаха косите, особено женските, както ловците галят козината или перата на дивеча, който току-що са убили.

Боя се, че няма да успея да ви обясня колко дяволски гротескна ми се виждаше тази картина. Дали пък не обръщах прекалено внимание на физиката на горилите — съвсем маймунска, ако се изключи изразът на очите им? Казах ли, че женските маймуни — облечени също в твърде изискани спортни костюми — се блъскаха, за да открият най-красивите трофеи, и ги посочваха една на друга, поздравявайки своите господа-горили? Казах ли, че една от тях извади от чантата си ножичка, наведе се над някакъв труп, отряза няколко кичура кестенява коса, нави ги около пръста си, след което ги закачи с игла на шапчицата си, последвана веднага от всички останали.

Нареждането на лова приключи: три редици грижливо подредени тела на мъже и жени последователно, обърнали златисти гърди в права линия към чудовищното слънце, което опожаряваше небето. Ужасен, извърнах очи и забелязах, че се приближава ново действащо лице, носещо продълговата кутия върху триножник. Беше едно шимпанзе. Много скоро разпознах в него фотографа, който трябваше да запечата за бъдещите маймунски поколения спомена от тези ловни подвизи. Това продължи повече от четвърт час. Най-напред горилите се снимаха поотделно в надути пози, някои от тях с победоносен вид стъпваха върху някоя от своите жертви; след това на групи, застанали близо една до друга, прегърнали съседа си през врата. Сетне дойде ред на женските, които заеха грациозни пози пред труповете, като се стараеха колкото може по-добре да се виждат шапките им, украсени с кичури.

Тази сцена бе изпълнена с ужас, на който нормален мозък не можеше да устои. За известно време успях да укротя кипналата във вените ми кръв, но когато видях тялото, върху което бе седнала една от женските, за да получи най-ефектната снимка, когато върху лицето на един от труповете, положен до другите, разпознах младежките, почти детски черти на моя нещастен другар Артюр Льовен, тогава вече не можех да се въздържа. И вълнението ми се прояви по най-невъобразим начин в съответствие с нелепостта на тази изложба на мъртъвци. Отдавайки се на някаква безумна веселост, избухнах в смях.

Не бях помислял за моите другари по клетка. Бях неспособен да мисля! Но паниката, предизвикана от моя смях, ми припомни, че бяха наблизо и че за мен те са толкова опасни, колкото и маймуните. Заплашително протегнати ръце се насочиха към мен. Осъзнах опасността и сподавих смеха си, стисвайки глава между дланите си. Но не зная дали нямаше да бъда удушен и разкъсан, ако няколко маймуни, разтревожени от врявата, не бяха възстановили реда, размахвайки копия. Скоро обаче друго събитие отклони вниманието на всички. От кръчмата се чу звънец, който оповестяваше часа на закуската. На малки групи горилите се отправиха към постройката с весело бъбрене, а фотографът, след като бе направил няколко снимки на нашите клетки, подреждаше принадлежностите си.

Ние, хората, все пак не бяхме забравени. Не знаех каква съдба са ни отредили маймуните, но във всеки случай намеренията им включваха и грижите за нас. Преди да влезе в кръчмата, един от господата даде нареждания на горилата, която явно командваше отряда. Тя се върна при нас, събра своите подчинени и след малко слугите ни донесоха ядене в тави и вода в кофи. Храната се състоеше от нещо тестено. Не бях гладен, но реших да ям, за да запазя силите си. Приближих се до един от съдовете, около който бяха наклякали доста затворници. И аз като тях плахо протегнах ръка. Погледнаха ме свадливо, но тъй като храна имаше в изобилие, оставиха ме да си взема. Оказа се някаква гъста, доста вкусна брашнена каша. С удоволствие изгълтах няколко стиски.