Дейвид Брин - Практически ефект

После зяпнаха от почуда, защото чуждоземният магьосник сграбчи принцесата в обятията си, вдигна я и я целуна продължително.

Когато се събуди, Денис имаше чувството, че е минало много време и че голяма част от преживяното е било само сън. Седна в леглото и разтърка очи.

Слънцето проникваше през плътните завеси на павилиона и оставяше светли петна по пода. Той отметна копринените завивки, изправи се и едва сега осъзна, че е съвсем гол.

Зад платнената стена долитаха развълнувани гласове, чуваше се и тропот от бързоходните коне на вестоносците. Денис потърси дрехите си, но вместо тях откри чифт кожени бричове и блуза от зелен сатен, преметнати на стола. Освен това му бяха оставили и високи, черни кожени ботуши. Трябваше да преглътне неприятната липса на бельо. Навлече набързо дрехите и изхвърча навън.

На няколко метра от входа на павилиона принц Линзи разговаряше оживено с малка група офицери. Един от тях докладваше нещо и сигурно вестите бяха добри, защото накрая принцът го потупа с благодарност по рамото.

Последното накара Денис да въздъхне облекчено. На няколко пъти се бе събуждал с мисълта, че е нужен другаде, където да помогне за пълната победа на л’тофите, но изтощеното му тяло просто отказваше да се подчини.

— Денис!

Беше един от офицерите. Гледаше го усмихнато, сякаш са стари познайници. Но с тази униформа…

— Това съм аз, Гат!

Денис премигна. Момъкът бе пораснал през тези два месеца. Или все пак ефектът се дължеше на униформата.

— Гат! Някакви вести за Стивмладши?

Младежът се захили доволно.

— Съвсем пресни — отпреди час. Добре е старото куче. Балонът му се е приземил в земите на един барон, който е лоялен към краля, и сега нашият приятел препуска насам, придружен от голям и добре въоръжен отряд. Щели да се присъединят към преследвачите на Кремер!

— Значи Кремер…

Денис млъкна, защото принцът неочаквано се бе обърнал и вървеше към него. Беше висок, добре сложен мъж, с посивяла брада. Той се усмихна и взе ръката на Денис.

— Магьоснико Нюел. Хубаво е, че най-сетне се срещнахме. Надявам се, че сте си починали добре?

— Ами… да, ваше височество. Безпокоя се само…

— Знам — кимна Линзи и се засмя. — Дъщеря ми, вашата годеница, за което вече дадох благословията си. Ще изпратя да я повикат. Настанихме я съвсем наблизо. — Принцът кимна на един млад паж да изпълни поръчението.

Денис цял засия. Страшно много му се искаше да види Линора отново. Вечерта когато се приземиха, бяха почти разделени от пощурялата тълпа. Събраха се за малко в шатрата на принца, където стана официалното представяне и където принцесата незабавно поиска от баща й да бъдат сгодени. За щастие отговорът не се бе забавил много.

Но развоят на военните действия все още не му даваше мира. При последния си полет над каньона бе видял панически отстъпващата армия на барона, видя също и наемническите войски, които бързаха да се изтеглят, забравили доскорошния съюз. Сега Кремер имаше само своите верни северняци. Но тъкмо те представляваха главната заплаха. Макар уплашени и разколебани, планинците бяха опасен и добре подготвен противник, което си пролича от дисциплината им по време на отстъплението. Единствено те бяха съхранили докрай бойния си ред. Това беше враг, който не биваше да подценяват. Враг, който можеше да се реорганизира и да нанесе контраудар веднага след настъпването на нощта.

— Какво става с Кремер? — попита той.

— Не се тревожете — успокои го Линзи. — Съюзниците му до един тръгнаха да искат прошка от краля. От изток също ни пращат помощ — една доброволническа армия. Кремер е опустошил Зуслик, навличайки си гнева на жителите му, и се е отправил към своите древни планински земи. За съжаление, там ще бъде на сигурно място. Съмнявам се, че дори цялата мощ на кралството плюс вашите летящи чудовища ще са в състояние да го прогонят от тези непристъпни скали.

Денис почувства облекчение. Не се съмняваше, че някой ден Кремер отново ще напомни за себе си. Каквото и да говореха, баронът беше брилянтен военачалник и опитен интригант, безскрупулен в постигането на целите си. Слизането му от политическата сцена несъмнено беше само временно.

И все пак, поне войната бе приключила.

Не без негова помощ, му подсказваше самолюбието му. И то тъкмо навреме, инак неподготвените сили на съюзниците едва ли щяха да спрат настъплението на властолюбивия барон.