Дейвид Брин - Практически ефект

Той вдигна глава и едва сега забеляза панически отстъпващите войници. Цветът на неговата армия, храбрите гренадири, кавалерията — всичко това се стичаше като разноцветна река назад към изхода на каньона.

След не повече от минута баронът и свитата му бяха погълнати от тази река. Бързо стана ясно, че виковете и ударите с камшик нямат никакъв ефект. Единственото, което можеха да направят, бе да пришпорят конете си към близкия хълм, откъдето да наблюдават бягащите войници.

Изглежда, там горе се бе случило нещо наистина ужасно. Кремер зашари с поглед из небето. За негова изненада нямаше и следа от планерите му, които доскоро му осигуряваха тактическо преимущества.

Тъкмо в този миг ниско над каньона се показа летящ обект със странна форма, чието движение бе придружено от равномерен, вибриращ звук. Ето какво бе подплашило войниците му! Баронът знаеше много добре, че няма планер, който да лети по този начин — напук на въздушните течения и без да губи височина. Обектът приличаше на грамадна, клокочеща хищна птица и около тялото му блещукаха тайнствените огньове на фелтешския транс.

Кремер изруга гневно. Чудатата машина продължаваше да се носи към равнината и той неволно опипа дръжката на най-страшното си оръжие. Нека само доближи на достатъчно разстояние. Успее ли да го свали с игломета, отново ще върне вярата в сърцата на своите хора.

Но чудовището не се съобразяваше с неговите желания. Изпълнило задачата си, то свърна рязко назад, издигна се и се изгуби в северна посока. Кремер не се съмняваше, че се е отправило към северните проходи, където сражението още продължаваше.

Добре знаеше кой пак се изпречва на пътя му — чуждоземният магьосник отново му хвърляше ръкавицата на предизвикателството.

И нямаше никакъв начин да го спре — поне засега.

Не можеше да се мери с това ново творение. Бойният му план се уповаваше изцяло на тежките и трудно повратливи планери, а те се бяха превърнали в играчка за чудовището.

Тръгне ли вестта за поражението на изток и всички барони ще избягат при крал Хаймиел. До няколко дни към планините ще потегли друга армия — този път вдъхновена от огромната цена за главата му.

Кремер махна с ръка на офицерите си.

— Бързо при семафорните станции — нареди той. — Заповядвам пълно отстъпление — тук и на северния фронт. Моите гренадири да се съберат в Долината на повалените дървета в нашата древна планинска земя. Надявам се там бойният им дух да се възвърне. А след това ще видим кой е по-силен — ние, или хвърчащите чудовища на магьосника.

— Ваше величество? — Офицерите се спогледаха объркано. Само допреди минути те служеха на човека, на който бе съдено да управлява цялата страна — от планините до далечното море. А сега той им заявяваше, че ще трябва да се примирят и да заживеят като дедите си — захвърлени на край света, сред негостоприемните планини!

Не можеше да ги вини за неохотата, с която тръгнаха да изпълняват поръчението му. На тяхно място и той щеше да се чувства така.

— Хайде, размърдайте се! — кресна Кремер, преди да са имали време да размислят. За всеки случай докосна заплашително лъскавата дръжка на игломета. — Освен това пратете вестоносец до гарнизона в Зуслик. Да напуснат веднага, като вземат със себе си всичко ценно. Не ме интересува, ако искат и да грабят. Предстоят ни тежки времена…

Беше късно дори за татирски летен ден, когато чудният „дракон“ се завърна в земите на л’тофите. Посрещачите трябваше да претичат известно разстояние из пресечената местност, докато пилотът открие подходяща площадка за приземяване. През това време тълпата бе нараснала толкова много, сякаш цялото местно население бе излязло да приветства своя храбър спасител.

Летящата машина имаше издължено блестящо тяло, което отразяваше златистата слънчева светлина. Тя докосна леко земята, направи плавен завой в тревата и накрая спря недалеч от група високи дъбови дръвчета.

Тълпата буквално изригна от радост, когато отвътре се показа изчезналата принцеса. Всички се струпаха наоколо, надаваха радостни възгласи и дори понечиха да я понесат на раменете си.

Но Линора не позволи. Тя им даде знак да се усмирят, обърна се и подаде ръка на човека, който я придружаваше. Висок мъж с черти на чуждоземец, черна коса и изморено, брадясало лице се изправи и огледа тълпата.

Ала не той предизвика изненадата им, а онова, което клечеше на рамото му — дребно същество с две зелени блестящи очи и озъбена усмивка. Кренегито замърка доволно, когато най-близко стоящите хора отстъпиха назад, обхванати от суеверно благоговение.