Дейвид Брин - Практически ефект

Денис погали с ръка гладката, лъскава повърхност на корпуса… тази машина бе негово творение от начало до край. При това целият процес не бе отнел повече от два дни! Чак сега започна да забелязва огромните промени, които я бяха превърнали от нескопосана дървена количка в малък изящен самолет.

Подобно нещо би било невъзможно — не само на Земята, но дори и тук, ако не беше вълшебната помощ на л’тофската принцеса и дребното животинче — кренегито.

Сякаш усетил, че мисли за него, Прас се настани в скута му и замърка доволно. Денис погледна многозначително Линора, припомнил си какво му бе разказвала за тези редки същества.

— Не, любима — заговори и той. — Моят свят не е по-красив от вашия, където природата се е показала толкова милостива. Пътят, който сме изминали, е далеч по-труден и трънлив. И ако въобще сме постигнали нещо, станало е с много усилия и безброй свидни жертви. Дай им възможност и всеки жител на Земята би предпочел да се премести тук.

Той погледна към далечните равнини и разбра, че вече е взел своето решение. Искаше да остане на Татир до края на живота си.

Е, това не значи, че няма да се върне на Земята — но само за малко. Колкото да пренесе частица от скъпоценните си знания и да ги предаде на онези, които заслужават. Но Койлия ще бъде неговата нова родина. Защото тук живее Линора. Тук са истинските му приятели… приятели?

— Арт! — сети се той и се плесна по челото. Самолетът се залюля.

— О, майчице! — проплака Линора. — Да се връщаме веднага!

Денис описа плавен завой.

Изведнъж си спомни за войната. Трябва първо да спре това безумие и едва тогава да се унася в мечти за щастлив и безгрижен живот в тази страна.

От скривалището си, под едно повалено дърво, Арт първо чу виковете на приближаващите се войници. Известно време те кръстосваха из платото и надничаха учудени от стръмния ръб към каньона. Ако се съдеше по суеверните възклицания и често повтаряната дума „дракон“, останала в наследство от Стария език, случилото се ги беше разтърсило.

Арт все още се спотайваше, заслушан в стъпките и разговорите им, когато неочаквано долови бързо нарастващ тътен, последван от уплашени викове и шум от бягащи крака. Тази странна комбинация от звуци се повтори няколко пъти с увеличаваща се интензивност.

Завладян от любопитство, той изпълзя под дървото за да провери какво става.

Първото, което видя, бяха гърбовете на бягащите егери. Носеха се обратно към стената, където все още висяха въжените им стълби, при това с такава скорост, сякаш самият дявол ги гонеше.

Дори той подскочи, когато от небето внезапно се спусна някаква черна сянка и с гръмотевичен шум се насочи към него. Успокои се чак когато зърна двете фигури, които му махаха от кабината на самолета. Нищо чудно, че войниците бяха побягнали. Сърцето му още подскачаше, докато наблюдаваше как се носи грамадното насекомо.

От малкото опит с летящи машини, Арт си даваше сметка, че ще е трудно да се приземи отново върху наклонения песъчлив бряг. Рискът не беше оправдан, защото залогът беше голям — да спечелят или да изгубят войната. Все пак им бе благодарен, задето се върнаха и прогониха егерите.

Арт помаха за сбогом на приятелите си и изпроводи с поглед машината, докато се отдалечаваше на юг. Носеше се право към фронтовата линия в равнината.

След като се изгубиха в далечината, той се върна при раниците и изсипа съдържанието на земята. Имаше храна, колкото да си поживее царски поне един месец.

„Дано дотогава успеят да натрият носовете на северняците — помисли си той. — Няма да им се сърдя, ако чак след това дойдат да ме вземат. Ако пък не се върнат, може и аз да си опитам късмета и да построя летяща машина.“

Той си затананика доволно, докато приготвяше яденето. Представи си как се носи из небето без да е подвластен на ветровете.

Сражението не вървеше добре. Рано следобед Гат нареди всички излишни предмети да бъдат хвърлени през борда в отчаян опит за изтегляне.

Но и това не помогна. Следващата вълна от атакуващи планери взеха на прицел горната част на балона. Защитниците вече нямаха с какво да отвърнат и не след дълго грамадната сфера започна да се свива, изпускайки нагорещения въздух през многобройните си пробойни.

На всичко отгоре загубиха още един от стрелците. Наложи се да изхвърлят тялото му без каквито и да било погребални церемонии.

Наземният отряд, останал да охранява котвите, бе почти обкръжен. Никой вече не хранеше илюзии, че южния ръб ще издържи до падането на нощта.