Дейвид Брин - Потапяне в слънцето

Пастирите вече бяха прекалено далеч, за да се виждат.

Стадото се скри зад тъмната грамада на нишката.

Хелън се усмихна. „Ех, защо нямаме мазерна връзка? — помисли си тя. — На Земята щяха да видят, че сме положили всички усилия. Щяха да знаят, че соларианите не са ни убили, както ще заключат някои. Те се опитаха да ни помогнат. Ние разговаряхме с тях!“

Тя се наведе да отговори едновременно на два сигнала.

Д-р Мартин безцелно се мотаеше зад нея и копилота. Парапсихоложката беше рационална, но не особено последователна. Току-що се бе върнала от отсрещния край на горната страна и сега крачеше напред-назад, като си мърмореше нещо под нос.

Мартин бе проявила достатъчно здрав разум да не им се пречка в краката, слава на Ифни! Ала беше отказала да седне на креслото си. Хелън се колебаеше дали да я помоли да отиде на обратната страна. В сегашното си състояние добрата докторка нямаше да е от голяма полза.

Във въздуха се носеше зловоние. Мониторите от обратната страна показваха само гъст черен дим. Преди минути се бяха чували викове и шумове от страшна схватка. На два пъти някой бе изкрещял. Преди няколко секунди се беше разнесъл вик, който можеше да събуди мъртвите. После бе настанала тишина.

Единственото чувство, което Хелън си позволяваше, беше гордост. Битката бе продължила толкова много благодарение на тях, особено на Джейкъб. Оръжията на Кула можеха да ги довършат далеч по-бързо.

Разбира се, нямаше вероятност да са успели. Иначе вече щеше да чуе нещо. Тя сподави емоциите си и си каза, че трепери от студ.

Температурата бе спаднала на пет градуса. Колкото повече се уморяваше и реакциите й се забавяха, толкова повече оценяваше студената страна на охлаждащия лазер. Защото горещата щеше да е катастрофа.

Тя отговори на поредната промяна в електромагнитното поле, която заплашваше да остави прозорец в ултравиолетовия диапазон, и под внимателния й контрол, полето бързо се възстанови.

Охлаждащият лазер пъшкаше, докато изпомпваше топлина от хромосферата и я изхвърляше надолу като рентгенови лъчи. Издигаха се мъчително бавно.

После зави сирена. Това бе викът на умиращ кораб.

Зловонието беше ужасно! Освен това цареше кучешки студ. Някой наблизо трепереше и кашляше. Джейкъб постепенно осъзна, че това е самият той.

Поредният пристъп на суха кашлица го накара да седне. След като се овладя, той дълго остана неподвижен, като се чудеше, че още е жив.

Димът бе започнал леко да се разнася. Вентилационната система все още работеше.

Фактът, че изобщо може да вижда, беше удивителен. Джейкъб вдигна дясната си ръка и докосна лявото си око.

То бе отворено и сляпо. Но беше цяло! Той спусна клепача и го опипа с три пръста. Окото си бе там, както и мозъкът зад него… спасени от гъстия дим и изчерпването на енергийния запас на Кула.

Кула! Джейкъб рязко завъртя глава и потърси извънземния.

На два метра от него лежеше тънка бяла ръка. Въздухът още повече се проясни и той видя цялото тяло на принга.

Лицето му беше силно обгорено. От останките от огромните му очи висяха нишки овъглена медпяна. От големи цепнатини по кожата му течеше цвъртяща синя течност.

Кула очевидно беше мъртъв.

Джейкъб запълзя напред. Първо трябваше да провери Ларок. После Фейгин. Да, така трябваше.

После щеше да повика някой, който да се справи с компютъра… ако все още имаше шанс да поправят стореното от Кула.

Откри французина по стоновете му. Той седеше на няколко метра зад принга и се държеше за главата.

— Ооох… ти ли си, Демуа? Не ми отговаряй. Гласът ти може да пръсне бедната ми глава!

— Добре ли си, Ларок? Журналистът кимна.

— И двамата сме живи, значи Кула трябва да е убит, нали? Mon Dieu! Приличаш на спагети! И аз ли изглеждам така?

Каквито и да бяха последиците от битката, Ларок не бе изгубил словоохотливостта си.

— Хайде, Ларок. Ела да ми помогнеш. Имаме още работа.

Французинът понечи да се изправи, но трябваше да се хване за рамото на Джейкъб, за да запази равновесие. Двамата взаимно си помогнаха да станат.

Факлите трябва да бяха изгорели, защото въздухът бързо се проясняваше. Докато заобикаляха купола по посока на часовниковата стрелка обаче, пред лицата им все още се стелеха валма дим.

По пътя стигнаха до п-лазерен лъч и тъй като не можеха нито да го прескочат, нито да се наведат, минаха през него. Джейкъб потръпна, когато лъчът очерта кървава линия по външната страна на дясното му бедро и вътрешната на лявото. Двамата продължиха.