Дейвид Брин - Стълба към небето

Линиите се усукаха по-плътно от всякога.

— Нямам предвид титлала, Алвин. Моля те, остави малкото дяволче и се съсредоточи.

— Но… — Объркано поклатих глава. — Тогава кой…?

Холограмата на Ние се наклони към отсрещната стена, за да посочи.

— Молят те да отведеш горе едно-две от онези същества.

Зяпнах към стадото кретени, които блееха и ровеха из собствените си отвратителни изпражнения… „блажени“ в свещената си забрава.

Така че тези припряно нахвърляни записки свършват с удивление.

Искат да отведа на мостика глейвъри.

Той залиташе по извитите, напомнящи на черва коридори и бягаше почти напосоки из огромния кораб, като от време на време спираше да опре глава в някоя влажна стена и да даде воля на сълзите си. И да насити джофурските мирисомери със собствената си миризма на мъка и отвращение от самия себе си.

„Трябваше да остана с нея.“

Мръсното тяло на Ларк, все още лепкаво от соковете в онази ужасна люпилня, продължаваше да се движи, въпреки изтощението и глада, тласкано напред от звуците на преследвачите му. Но мислите му бяха замъглени от угризения. Той постоянно се опитваше да се измъкне от болката си и да измисли начин да отвърне на удара.

„Трябва да го направиш. Линг разчита на теб!“

Всъщност, Ларк дори не беше сигурен къде да търси любимата си. Представяше си „Полкджхи“ като лабиринт от оплетени проходи, които свързваха странно оформени зали, по-хаотичен от кхюински кошер. Но какво щеше да прави, даже да успееше да се върне в сектора с килиите, откъдето двамата с Линг бяха избягали само няколко дни по-рано? Мястото вече щеше да е тройно по-охранявано. От джофурски купчини, роботи и високия човешки отстъпник.

„Ранн ме очаква. Той знае точно какво си мисля… че искам да я освободя.“

Уви, Ларк не беше човек на действието като брат си Дуер. Перспективите го парализираха. Отлично си представяше потенциалните недостатъци на всеки от колебливите му планове.

„Докато съм свободен, Линг все още има надежда. Нямам право да я лишавам от това, като попадна в капан. Най-важното е да открия място, където да си почина… може би да намеря нещо за ядене… и после да измисля план.“

Ларк използваше лилавия пръстен като шперц, позволяващ му да проучва различните помещения по дългия му път с надеждата да открие храна, оръжие или информация, които да му послужат срещу врага. Някои стаи бяха празни. В други имаше джофури, но те не обръщаха внимание на отварящата се и бързо затваряща се врата. Подобно на трекските си братовчеди на Джиджо, джофурите се съсредоточаваха върху непосредствената си задача и бавно реагираха на странични дразнения.

Ларк не успя да се скрие само веднъж.

Разглеждаше лаборатория, пълна с извити прозрачни тръби, в които съскаха кипящи пари. И внезапно откри, че пътят му е препречен от огромна купчина. Тя току-що се беше извърнала от някакъв пулт и всичките й сетивни пръстени бяха активни.

От върха на джофура изригна гъст дим. По мазния конус запремигваха тъмни и светли петна, изразяващи изненадана ярост.

Ако имаше време за мислене, Ларк никога не би събрал смелостта да се хвърли напред към заплашителната маса, протегнал единственото си оръжие покрай десетките извиващи се пипала, които обгръщаха раменете му.

„Господарските пръстени правят джофурите амбициозни и решителни — безпристрастно си помисли той. — Но слава на Ифни, че в други отношения са също като треките. Ленивите им нерви никога не са били поставяни на изпитание от хищници.“

Но джофурите имаха други предимства. Пулсиращите пипала се усукаха около шията и ръцете му, въпреки че гърчещият се малък пръстен, последният подарък от Аскс, изстрелваше сънотворни сокове.

Този път огромната конична купчина не реагира. Хватката й се стягаше и привличаше Ларк към лъщящите й, мазни страни.

Той усети, че лилавият пръстен се свива и изстрелва още три струи, всяка с различна остра миризма, от която очите му засмъдяха и му се пригади… докато натискът върху гърдите му не стана толкова силен, че изобщо не можеше да диша.

„Може би този номер вече не действа. Членовете на екипажа сигурно са известени и са получили противоотрова…“

Внезапно мазният гигант затрепери. Примката му се стегна… после се отпусна и джофурът с тиха въздишка и отвратителна миризма се свлече на пода. Когато си пое дъх, Ларк едва не се задави. Той се отскубна от ужасната прегръдка и със залитане се отдръпна настрани.