Дейвид Брин - Стълба към небето

„Всеки път, щом лилавият пръстен заблуди някой от тях, те си разменят информация и противоотрови. Даже Аскс не би могъл да предвиди всички възможни мирисни кодове.“

Огромната купчина изглеждаше неподвижна, но Ларк се страхуваше, че може да е разпространила тревога. Той бързо огледа останалата част от помещението. Но съществото беше само.

Тъкмо се канеше да се върне навън в коридора, когато вниманието му привлече все още работещият джофурски пулт. Холодисплеите премигваха, настроени на спектрални честоти, които очите му в най-добрия случай намираха за мъгляви. И все пак Ларк се приближи до един от тях от любопитство… а после и с все по-силна възбуда.

„Това е карта!“ Той разпозна издължената форма на бойния крайцер, срязана на две, така че да се вижда напомнящата на лабиринт вътрешност. Образът бавно се въртеше и пред погледа му се променяха различни цветове.

„Иска ми се да знаех повече за галактянската техника.“ Преди на Джиджо да пристигне ротенско-даникската експедиция, компютрите бяха легендарни машини, за които можеше да се прочете в прашните томове в библоския архив. Дори сега Ларк ги възприемаше пречупени през призмата на двувековен страх и суеверие. Разбира се, даже Линг би се затруднила с този компютър, предназначен за използване от джофури. Затова той реши да не докосва нито един от бутоните и сензорите.

Във всеки случай, понякога човек се учи и само с наблюдение.

„Онази светла кутия ей там… Сигурен съм, че се намирам в тази част на кораба. Дали не обозначава това помещение?“

Символите бяха на ефикасния галактически две, но субдиалектът бе технически и сложен за разбиране. И все пак успя да открие охранявания сектор, в който джофурите бяха затворили двама им с Линг. От този участък пълзеше отвратително тъмносиньо, което постепенно се разпространяваше на „север“ по централната ос на кораба и изпълваше палуба след палуба.

„Това е претърсената площ. Оставят ми все по-малка възможност за бягство… обратно към контролната зала. И надалеч от Линг.“

По бавното им, методично напредване той изчисли, че роботите преследвачи ще стигнат до това помещение след по-малко от мидура. Макар че не беше привлекателна, перспективата го накара да се почувства много по-добре, защото така знаеше какво да очаква и имаше време да потърси слабо място в джофурската стратегия, като продължи да разучава картата.

„Ако преди това гладът не замъгли мозъка ми!“ За съжаление преследвачите го отдалечаваха от единственото място, където знаеше, че може да намери човешка храна.

Той се огледа наоколо и откри мивка с кран за вода. Линг му бе казала, че това е задължително за почти всички кораби на дишащи кислород видове. Течността беше дестилирана и затова имаше странен вкус. Но Ларк жадно пи, преди да се върне и да продължи да разглежда екраните.

Освен картата на кораба, повечето дисплеи бяха неразбираеми — светещи графики или водопади от болезнено остри цветове. Накрая обаче вниманието му привлече черно поле, осеяно с блестящи точици.

„Двамата с Линг видяхме нещо подобно в джофурския команден център. Тя го нарече „звездна карта“, която показва къде се намираме и какво става около нас.“

Ларк все още потръпваше, когато си представеше, че се носи с невероятна светлинна скорост из безвъздушна пустота. За разлика от Сара, той никога не беше мечтал да напусне Джиджо, където се бе посветил на изучаването на изключително разнообразните местни форми на живот. Само войната и хаосът бяха успели да го откъснат от родната му планета. И само все по-силната му любов към Линг компенсираше тежката загуба.

А сега го бяха откъснали и от нея. Чувстваше се така, все едно му бяха ампутирали крайник.

Загледан в дисплея — чернота, тук-там изпъстрена със светли точици, — Ларк се ужасяваше от огромните разстояния, сред които Джиджо можеше да се загуби като нищожна прашинка.

По средата силно блестеше светло петно — джофурският крайцер, реши той. А голямото кълбо в долния ляв ъгъл трябваше да е пламтяща звезда. Но космополитната му приятелка я нямаше и Ларк не можеше да си обясни другите цветни обекти на екрана. Проблясваха символи на галдве, но той не беше в състояние да ги проумее.

Ядосан, тъкмо се канеше да се извърне, когато забеляза нещо.

„Онова голямо петно до звездата… май се насочва право към нас. Чудя се дали има добри намерения.“

Нищо не бе по-естествено или познато за него, отколкото да гледа космическа карта. Все едно, че наблюдаваше собственото си лице в огледалото.