Дейвид Брин - Стълба към небето

Първо дойде онази суматоха в каззкаркския склад. Докато Дуер прикриваше отстъплението им с дъжд от стрели, Хари и Киуей бяха успели да изнесат изпадналата в безсъзнание Рети, без разяреният тандуаски воин да ги насече на парчета. От съседните коридори се носеха стъпките на прииждащите подкрепления — други жестоки същества, дошли на помощ на другаря си, докато хаотичните вълни разтърсваха малкия планетоид.

Хари хвърли поглед назад и успя да проследи последните мигове от живота на скианото, запратено към експлодиращата икона на Земята, синята „планета-мъченица“.

Неприятностите ги последваха до институтските докове, където от стените вече падаха каменни плочи и смазваха съдовете, паркирани на недалечните кейове. Остри аларми предупреждаваха, че наближава вакуумен пробив. Хари бързо качи всички на борда и потегли — завързал отзад малката корвета на Каа, — точно преди таванът да започне да се срутва. Когато стигна до главния херметичен шлюз, нямаше смисъл да минава през емиграционните процедури. Стената пред него се срина и разкри странно мъждукащи звездни полета.

Трябваше им известно време, за да заобиколят рояците опасни останки, преди да извършат дори само обикновен къс хиперскок. Междувременно хаотичните вълни разтърсваха планетоида.

„Даже да се върнем от тази мисия, няма да има смисъл да докладвам тук.

Има и други институтски бази.

Във всеки случай казват, че напоследък е по-безопасно да си на някоя планета.“

Накрая хаотичните вълни отслабнаха, но Хари знаеше, че най-лошото все още предстои. Докато Каззкарк изчезваше от погледа му, той се надяваше, че Уер'К'кинн, онази стара сепия, някак си ще успее да се спаси.

После нещата станаха малко мъгляви. Той даде координатите на Каа и остави опитния космически пилот да ги преведе през десетина В-пространствени скока, след което минаха през малка точка на прехвърляне, вече обявена за опасно нестабилна.

Изобретателното маневриране на Каа по скоковите нишки някак ги спаси от разкъсване, разсичане, изпържване или изпаряване. И все пак пътуването беше безумно. Хари прекара половината от времето, като ругаеше делфините и техните предци чак до епохата на миоцена.

Накрая стигнаха до определената си входяща точка — специално, невероятно тъмно място, където стените между реалностните равнища бяха достатъчно тънки, за да проникнат през тях. Сега бе ред на Хари да поеме управлението. Скоро материалността започна да искри и те се прехвърлиха в царството, в което физиката позволяваше на идеите самостоятелен живот.

Хари с радост напусна района с гигантските статуи и навлезе в територия, покрита с безкрайни ивици олюляваща се оранжева „трева“ — всеки стрък от която се състоеше от някаква принципна концепция, освободена от какъвто и да е език или разум.

При внимателно наблюдение прерията изглеждаше разядена и обезцветена. Големи участъци като че ли бяха изпотъпкани или изгорени, сякаш опустошени от земетресение или пожар. Очевидно Е-пространството не беше недосегаемо за катаклизмите, разтърсващи петте свързани галактики. Повлияни бяха дори мемоидните стада. Хари видя няколко големи групи меми панически да бягат, когато земята и небето заплашително се развълнуваха.

Докато спътниците му зяпаха в почуда, той определи курс към Космическия път. Трябваше да открие част, която да гледа към Галактика четвърта, и колкото може по-бързо да нагласи уредите си. За щастие тези нови устройства бяха за еднократна употреба. Можеше да ги остави там, докато бъдат унищожени. Предсмъртните им викове щяха да дадат на Уер'К'кинн жизненоважна информация за Голямото разкъсване. Този път шефът му обеща данните да бъдат широко разпространени, а не да ги затворят в секретни файлове за използване от по-старите раси и звездни богове.

Това бе основната причина, поради която Хари прие мисията. Може би изглеждаше странно да се вълнува от събития, които щяха да се случат след сто милиона години. Но кой знае защо се отъждествяваше с хората от тази епоха. Може би неговите усилия донякъде щяха да им спестят невежия ужас, който сега изпълваше Петте галактики. Даже „боговете“ на това далечно бъдеще да бяха потомци на шимпанзетата, а служителите в Института по навигация да се явяваха наследници на днешните въшки. От същия вид, който в момента дразнеше козината му и го караше постоянно да копнее да се почеше…

— Капитан Хармс — каза вихреща се кръгла форма, която се появи неудобно близо до носа му. — Имам новина! Целта ви вече би трябвало да се вижда. Поздравления! Бих прибавил, че това беше истинско…