Рей Бредбъри - Quid pro quo

Вдигнах юмруци и останах на място. Образите заблъскаха в главата ми. Внезапно пред очите ми се появи таванската стая и безполезната Машина, чакаща напразно. Машината, за която мечтаех и се чудех защо, какво? Машина с две седалки, чакащи пътниците си, но закъде?

Юмруците ми замръзнаха във въздуха. Таванската стая премина пред очите ми. Спуснах ръце. Видях виното на масичката с книгите и го взех.

— Ще ме биеш ли? — изплака старецът.

— Не. Изпий това.

Той се облещи срещу чашата в ръката ми и тъпо попита:

— Това ще ме направи по-голям или по-малък?

Алиса в заешката дупка и бутилката с надпис „Изпий ме“, която я превръща ту във великан, ту в джудже.

— Е? Какъв ще стана? — попита той.

— Пий!

Той пи. Напълних чашата отново. Слисан от жеста, пращащ по дяволите целия ми гняв, той изпи и нея, и след това и третата, а в очите му не преставаше да се чете пълна изненада.

— Какво?

— Такова — казах аз и почти го повлякох навън към колата, метнах го вътре като бостанско плашило и потеглих. Мълчах мрачно, а Саймън Крос, блудният кучи син, не спираше да бръщолеви.

— Къде?

— Там!

Спряхме пред вратата. Помъкнах го вътре и нагоре към таванската стая, без да му счупя врата.

Стояхме, олюлявайки се, пред моята Машина на времето.

— Сега вече знам защо съм я построил — прошепнах аз.

— Какво си построил? — изплака Саймън Крос.

— Млъквай. Влизай вътре!

— Това електрически стол ли е?

— Може би. Скачай вътре!

Той скочи, аз го заключих, настаних се на второто място и сграбчих лоста за управление.

— Какво? — попита Саймън Крос.

— Не — отговорих му. — Къде!

Бързо набрах времето — година/месец/ден/час/минута. И също така бързо — щат/град/улица/квартал/номер и нагласих назад лостчето напред/назад.

Потеглихме, часовниците се завъртяха, като връщаха назад дни, нощи, години, докато Машината не се разтвори в тишината.

Замаян, Саймън Крос се огледа.

— Я, това е моят дом!

— Да, твоят дом.

Повлякох го по входната алея.

— А там, да, там, какво виждаш?

На предната веранда в ослепително бял моряшки костюм стоеше красив младеж с купчина изписани листа в ръце.

— Това съм аз! — изхленчи старецът.

— Ти. Саймън Крос.

— Здравей — каза младежът с белия костюм. Намръщи се към мен — отначало с любопитство, сетне объркан. — Чакай малко. Защо изглеждаш някак… различно? И кой е този? — кимна той към своето друго аз.

— Саймън Крос — отговорих му.

В гробна тишина младостта погледна към старостта, старостта впи поглед в младостта.

— Това не е Саймън Крос — каза младежът.

— Това не може да съм аз — каза грохналият старец.

— Да.

Двамата бавно се обърнаха към мен.

— Не разбирам — каза деветнадесетгодишният Саймън Крос.

— Върни ме обратно! — изплака старецът.

— Къде?

— Където бяхме, където и да се намира — задъхано каза той.

— Махай се — отдръпна се младежът.

— Не мога — казах аз. — Вгледай се по-добре. На това ще станеш, след като загубиш себе си. Да, това е Саймън Крос след четиридесет години.

Младият моряк остана дълго време неподвижен и мълчалив, изучаваше грохналия старец, гледаше втренчено очите му. Лицето му почервеня. Ръцете му се свиха в юмруци, отпуснаха се, после отново се свиха. Убедиха го не думите, а някаква интуиция, някаква невидима сила, някаква вибрация между стареца и него.

— Кой си ти всъщност? — най-сетне запита той.

Гласът на стареца сякаш се пречупи.

— Саймън Крос.

— Мръсно копеле! — изкрещя младежът. — Проклет да си!

И заби юмрук в лицето на стареца, след това още един, и още един, а старецът стоеше под градушката удари със стиснати очи, и поглъщаше насилието, докато накрая не се свлече на паважа. Неговата млада версия го бе възседнала и се взираше напрегнато в тялото му.

— Мъртъв ли е?

— Ти го уби.

— Трябваше да го направя.

— Да.

Младежът вдигна очи към мен.

— И аз ли съм мъртъв?

— Не, ако искаш да живееш.

— О, Господи, искам! Искам!

— Тогава се махай оттук. Ще го взема със себе си там, откъдето дойдохме.

— Но защо правиш това? — попита деветнадесетгодишният Саймън Крос.

— Защото си гений.

— Продължаваш да го твърдиш.

— Да. А сега бягай. Изчезвай!

Той направи няколко крачки и спря.

— Втори шанс?

— Господи, надявам се да е така — отвърнах аз.

И след малко добавих:

— Запомни тази случка. Недей да живееш в Испания и не ставай майстор-стрелец на гълъби в Мадрид.

— Никога няма да стана майстор-стрелец никъде!