Рей Бредбъри - Quid pro quo

— Сестра ми каза… — започна той.

— Знам, знам — прекъснах го. — Снощи прочетох разказите, които тя ми даде. Ти си гений.

— Не бих казал — каза Саймън Крос.

— Но аз го казвам. Донеси още. Ще ги продам всичките без никакви проблеми. Не като агент, а като приятел на гений.

— Не говорете така.

— Не мога да не го кажа. Такива като теб се срещат веднъж в живота.

Прелистих набързо новите му разкази.

— О, Боже, да, да! Разкош! Ще ги продам всичките. Без никаква комисиона.

— Проклет да съм — каза той.

— Не, благословен си. Благословен от Бога.

— Не ходя на църква.

— Няма и нужда — отговорих му. — А сега изчезвай. Дай ми да си поема дъх. Твоят гений е направо богохулство за бездарници като мен. Възхищавам ти се, завиждам ти и почти те ненавиждам. Върви!

Той пусна една смутена усмивка и излезе, и ме остави с белите огнени страници, които направо изгаряха ръцете ми. След две седмици бях продал всички разкази на това деветнадесетгодишно момче-мъж, което чрез думите си вървеше по водата и се носеше във въздуха.

Реакцията разтърси цялата страна.

— Къде успя да откриеш този писател? — запита ме веднъж някой. — Звучи като незаконно роден син на Емили Дикинсън от Скот Фицджералд. Агент ли си му?

— Не. Той няма нужда от агент.

И Саймън Крос написа още дванадесет разказа, които полетяха направо от пишещата му машина към печатницата и славата.

Саймън Крос. Саймън Крос. Саймън Крос.

А аз бях неговият почетен баща, въображаем откривател и завистлив, но прощаващ приятел.

Саймън Крос.

След това дойде Корея.

Стоеше на предната веранда в чисто бял като сол моряшки костюм, с лице, все още не познало бръснача, с изгорели от слънцето бузи, с очи, поглъщащи целия свят, и с последния си разказ в ръце.

— Да се върнеш, скъпо момче — казах аз.

— Не съм момче.

— Нима? Вечно божие дете, блестящо ярко! Остани жив. Не ставай прекалено знаменит.

— Няма. — Той ме прегърна и изчезна.

Саймън Крос. Саймън Крос.

Войната свърши, годините се тътреха една след друга, а той изчезна. Прекарал десет години тук, тридесет там — за моето блудно гениално дете се носеха само слухове. Някой твърдеше, че се е установил в Испания, оженил се за кастеланка и станал майстор-стрелец на гълъби. Други се кълняха, че го били виждали в Мароко или Маракеш. Минаваш още едно бързо десетилетие и спираш през деветдесет и осма с Машината за пътуване, ненужно стояща в твоята таванска стая, цялото Време е събрано в ръцете ти, жадните за автограф почитатели се притискат към теб, и изведнъж тишината на цели четиридесет години внезапно се пропуква. Какво?!

Саймън Крос. Саймън Крос.

— Проклет да си! — изревах аз.

Старецът се дръпна уплашено и прикри лицето си с ръце.

— Проклет да си! — изкрещях. — Къде беше? Какво си направил със себе си? Господи, каква загуба! Виж се само! Я се изправи! Ти ли си онзи, за когото се представяш?

— Аз…

— Млъквай! Господи, ти, безчувствено чудовище, какво си направил с онзи чудесен младеж?

— Какъв чудесен младеж? — избърбори старецът.

— Ти. Ти. Ти беше геният. Целият свят беше в краката ти. Пишеше какви ли не дивотии и всичко беше идеално! Светът беше твоята мида. Ти правеше бисери. Господи, знаеш ли какво си направил?

— Нищо.

— Да! Нищо! А трябваше само да подсвирнеш и да намигнеш и всичко щеше да е твое!

— Не ме бий! — изплака той.

— Да те бия ли?! По-добре да те убия! Господи!

Огледах се за нещо твърдо и тежко. Разполагах само с юмруците си. Погледнах ги и ги свалих. Бях отчаян.

— Проклет идиот, нима не знаеш какво представлява животът? — най-сетне успях да промълвя.

— Животът ли? — изпъшка грохналият старец.

— Той е сделка. Сделка, която сключваш с Бог. Той ти дава живот, а ти му се отплащаш. Не, не е дар, а заем. Не само вземаш, но и даваш. Quid pro quo!

— Quid…?

— Pro quo! Едната ръка мие другата. Вземаш и връщаш, даваш и получаваш. А ти! Каква загуба! Господи, хиляди хора са готови да убият за талант като твоя, да умрат, за да бъдат онова, което някога беше, а сега не си! Дай ми на заем тялото си, дай ми мозъка си, ако не го искаш, го върни, но, Господи, да го унищожиш така? Да го изгубиш завинаги? Как можа? Какво си направил? Самоубийство и убийство, убийство и самоубийство! Мамка му, мамка му, проклет да си!

— Аз ли? — ахна грохналият старец.

— Погледни! — изкрещях аз и го завъртях към огледалото, за да види на каква развалина прилича. — Кой е това?

— Аз — изхленчи той.

— Не, това е младежът, когото погуби! Мамка му!