Рей Бредбъри - Пипнах те!

Бяха влюбени до уши. Казваха го. Знаеха го. Изживяваха го. Когато не се взираха един в друг, се прегръщаха. Когато не се прегръщаха, се целуваха. Когато не се целуваха, бяха като дузина бъркани яйца в леглото. А след като приключваха с изумителния омлет, започваха отново да се гледат и да издават звуци.

С други думи, имаха Любовна връзка. С главна буква. Подчертано. С курсив. И възклицателни знаци. Добавете фойерверки. Разкъсайте облаците. Пратете за адреналин. Ставане в три сутринта. Спане до обед.

Тя се казваше Бет. Той — Чарлз.

Нямаха фамилии. Всъщност рядко се обръщаха един към друг и по име. Всеки ден откриваха нови имена, някои от които можеха да се произнесат единствено късно през нощта и само помежду им, когато двамата бяха потни и нежни, и най-шокиращо съблечени.

Както и да е, всяка нощ бе Четвърти юли. Всяка утрин — Нова година. Родният отбор печелеше и тълпата бе на терена. Бе шеметно спускане с шейна надолу и всичко студено летеше край тях, а те двамата топли се държаха здраво и крещяха от радост.

А после…

Нещо се случи.

На закуска, след около година страстни припадъци, Бет тихо, почти под нос каза:

— Пипнах те.

Той вдигна очи.

— Какво?

— Пипнах те — повтори тя. — Игра. Никога ли не си играл на Пипнах те?

— Дори не съм я чувал.

— Аз пък я играя от години.

— По магазините ли се продава?

— Не, не. Аз сама я измислих, или почти я измислих. Базирана е на една стара история за призраци или приказка на ужасите. Искаш ли да поиграем?

— Зависи. — Той отново се зае с шунката и яйцата.

— Може да я поиграем довечера… забавна е. Всъщност — тя кимна и също продължи да се храни — определено ще поиграем. Довечера е времето. Ох, зайо, ще ти хареса.

— Харесвам всичко, което правим.

— Ще ти изкара акъла.

— Как се казваше играта?

— Пипнах те.

— Никога не съм я чувал.

Разсмяха се. Но нейният смях бе по-висок от неговия.

Бе дълъг и възхитителен ден със сладки имена, редки омлети и прекрасна вечеря с чудно вино, после малко четене до полунощ, когато той внезапно я погледна.

— Не забравихме ли нещо?

— Какво?

— Пипнах те.

— О, разбира се! — разсмя се тя. — Просто чаках часовникът да отброи полунощ.

И часовникът започна да бие. Бет преброи до дванайсет и въздъхна щастливо.

— Добре. Да изгасим светлините. Ще оставим само нощната лампа при леглото. Така. — Тя изтича да изгаси другите лампи, върна се, издърпа възглавницата му и го накара да легне в средата на леглото. — Остани тук. Не мърдай. Просто… чакай . И виж какво се случва… Става ли?

— Става. — Той се усмихна снизходително. В моменти като този тя бе като десетгодишен скаут, втурнала се с уж отровни курабийки към някаква лудория. И той май бе готов да изяде курабийките. — Да почваме.

— А сега не мърдай. И не говори. Остави ме аз да говоря, ако искам… става ли?

— Става.

— Започваме — каза тя и изчезна.

Всъщност потъна надолу като черна вещица, стопяваше се край леглото. Остави костите си да се размекнат. Главата и косата й последваха станалото като японски хартиен фенер тяло надолу, гънка след гънка, докато край леглото не остана нищо.

— Страхотно! — възкликна той.

— Не бива да говориш. Ш-ш-ш.

— Ш-ш-ш.

Тишина. Измина минута. Нищо.

Той чакаше, усмихнат до ушите.

Мина още една минута. Тишина. Не знаеше къде е.

— Още ли си до леглото? Ох, извинявай. — Зашътка си. — Не трябва да говоря.

Минаха пет минути. В стаята сякаш стана по-тъмно. Той се надигна малко и оправи възглавницата; усмивката му вече не бе така изпълнена с очакване. Огледа стаята. Лампата в банята светеше.

Чу се шум като от мишка в ъгъла. Той погледна натам, но не видя нищо.

Мина още минута. Той прочисти гърлото си.

Откъм банята, от нивото на пода, се чу шепот.

Той погледна натам, ухили се и зачака. Нищо.

Стори му се, че нещо пълзи под леглото. Усещането отмина. Той преглътна и примигна.

Стаята сякаш бе осветена от свещи. Сто и петдесет ватовата крушка сякаш си имаше петдесетватови проблеми.

По пода сякаш пробяга огромен паяк, но нищо не се виждаше. Накрая гласът й промърмори като ехо, ту от единия край на тъмната стая, ту от другия.

— Как ти харесва дотук ?

— Аз…

— Не говори — прошепна тя.

И отново изчезна за две минути. Той започна да усеща как пулсът в китките му се ускорява. Погледна лявата стена, после дясната, накрая тавана.

И внезапно видя бял паяк да пълзи покрай леглото. Бе нейната ръка, естествено, имитираше паяк. А ето че изчезна.