Рей Бредбъри - Пътешественичката

Джон се наежи.

— Разбира се! Ти си Байън Елиът, братът на Сеси!

— Грешка. — Погребалният агент поклати глава. — Аз съм братовчедът Ралф, касапинът! Да, касапинът . — Той се почука по главата. — Тук, вътре, където има значение, аз съм Ралф. Преди малко работех в хладилника в касапницата и Сеси внезапно се озова в мен. Взе съзнанието ми като чаша захар, домъкна ме тук и ме напъха в тялото на Байън. Горкият Байън! Ама че шега!

— Значи… значи не си Байън!

— Не, не съм, ъъъ… скъпи чичо Джон. Сеси сигурно е напъхала Байън в моето тяло! Схващаш ли шегата? Касапин е сменен с касапин! Продавач на мъртво месо се подменя с друг! Ах тази Сеси, ама че дете! — Смехът му отекна в помещението. Той избърса сълзите от очите си. — От пет минути стоя тук и се чудя какво да правя. Знаеш ли какво? Не е трудно да си погребален агент. Не повече от това да режеш мръвки за задушено. О, Байън ще е бесен. Професионалната му чест. Сигурно после Сеси ще ни размени отново. Байън никога не би приел подобна шега!

Джон изглеждаше объркан.

— Значи дори ти не можеш да я контролираш?

— Господи, не. Тя прави каквото си иска. Ние сме абсолютно безпомощни.

Джон се помъкна към вратата.

— Трябва да я намеря някак — промърмори. — Щом е в състояние да ви направи това, сигурно ще може да помогне и на мен, ако иска…

Камбаните зазвъняха още по-силно. С периферното си зрение забеляза някакво движение. Рязко се извъртя и ахна.

От тялото на масата стърчеше кедров кол.

— Сбогом — каза погребалният агент на затръшнатата врата и се заслуша в заглъхващите бягащи стъпки.

Мъжът, който влетя в полицейското управление в пет следобед, едва се държеше на крака. Хриптеше и се давеше, сякаш бе поел отрова. Вече не приличаше на чичо Джон. Камбаните звъняха, без да спират, а зад него вървяха хора със забити в гърдите колове — и изчезваха всеки път, когато се обърнеше да ги погледне.

Шерифът вдигна очи от списанието, избърса кафявите си мустаци с опакото на подобната на хищна лапа длан, свали крака от очуканото бюро и зачака чичо Джон да заговори.

— Искам да съобщя за едно тукашно семейство — прошепна чичо Джон с полузатворени очи. — Противни хора, които живеят под фалшиви самоличности.

Шерифът прочисти гърлото си.

— Кое е семейството?

Чичо Джон спря.

— Какво?

— Кое е семейството? — повтори шерифът.

— Гласът ви — каза Джон.

— Какво ми е на гласа? — попита шерифът.

— Звучи ми познато — каза Джон. — Като на…

— На кого? — попита шерифът.

— Като на майката на Сеси! Точно като нейния!

— Нима? — попита шерифът.

— Ето кой сте отвътре! Сеси е подменила и вас, също като Ралф и Байън! Значи не мога да съобщя за Фамилията на вас! Безполезно е!

— Сигурно — неумолимо рече шерифът.

— Наобиколили са ме! — изплака чичо Джон.

— Така изглежда — каза шерифът, наплюнчи един молив и се зае с кръстословицата. — Е, приятен ден, Джон Елиът.

— Ъ?

— Казах „приятен ден“.

— Приятен ден. — Джон остана до бюрото, ослушваше се. — Вие… чувате ли нещо?

Шерифът се заслуша.

— Щурците?

— Не.

— Жабите?

— Не — каза чичо Джон. — Камбани. Просто камбани. Църковни камбани. От ония, които хора като мен не могат да издържат. Църковни камбани.

Шерифът се заслуша.

— Не. Не ги чувам. И внимавайте с вратата — тряска се силно.

Вратата на стаята на Сеси се отвори с трясък. Миг по-късно се появи чичо Джон. Безмълвното тяло на Сеси лежеше на леглото, без да помръдне. Джон сграбчи главата й. Зад него се появи майката на момичето.

Изтича до него и го заудря по главата и раменете, докато не го накара да отстъпи. Светът бе изпълнен с камбанен звън. Причерняваше му. Затърси шепнешком майката, хапеше устни и стенеше. От очите му се лееха сълзи.

— Моля те, моля те, кажи й да се върне. Съжалявам. Не искам да наранявам никого повече.

— Слез долу и я изчакай там! — изкрещя майката през камбанения звън.

— Не те чувам — извика той още по-силно. — Главата ми.

Затисна уши с ръце.

— Толкова са силни. Не издържам вече. — Рухна на колене. — Само да знаех къде е Сеси…

С най-обикновено движение извади джобно ножче и го отвори.

— Не мога повече… — И преди майката да успее да направи и една крачка, падна на пода със забито в сърцето острие и бликаща от устата кръв, с безжизнено отпуснати крака; едното му око бе затворено, другото — широко отворено и побеляло.

Майката се наведе над него.

— Мъртъв — прошепна невярващо накрая, изправи се и отстъпи от локвата кръв. — Е, значи най-сетне е мъртъв.