Рей Бредбъри - Пътешественичката

Какво да бъде днес? Взе решение и пое!

Когато малко по-късно влезе на пръсти в стаята, мама видя тялото на Сеси на леглото. Гърдите й не се движеха, лицето й бе напълно отпуснато. Вече я нямаше. Мама кимна и се усмихна.

Утрото мина. Леонард, Байън и Сам отидоха на работа, както направиха и Лора и нейната сестра маникюристка; Тимъти замина на училище. Къщата утихна. По обед единственият звук се издаваше от трите малки братовчедки на Сеси Елиът, които си играеха на хлоп-хлоп, ковчеже в задния двор. Наоколо винаги можеха да се срещнат братовчеди, чичовци, правнуци или нощни племенници; непрекъснато идваха и си отиваха, като изтичаща от крана и изчезваща в канала вода.

Братовчедките прекъснаха играта, когато високият мъж почука силно на входната врата и закрачи право напред, след като мама му отвори.

— Чичо Джон! — задъхано каза най-малката.

— Онзи, дето го мразим ли? — попита втората.

— Какво иска? — извика третата. — Изглежда бесен!

— Ние сме му бесни, затова — обясни гордо втората. — Заради онова, което направи на Фамилията преди шейсет години, както и преди седемдесет години и преди двадесет години.

— Чуйте! — Заслушаха се. — Изтича горе!

— Като че ли плаче.

— Нима порасналите плачат?

— Разбира се, глупачке!

— В стаята на Сеси е! Крещи. Смее се. Моли се. Вика. Гневен, побъркан и от мъка спукан!

Най-малката също пусна сълзи. Изтича към вратата на мазето.

— Събудете се! Вие долу, събудете се! Хей, вие в сандъците! Чичо Джон е тук и сигурно носи кедрови колове! Не искам кедров кол в гърдите си! Събудете се!

— Шшт — изсъска най-голямата. — Няма колове! Пък и без това не можеш да събудиш Ковчежните хора. Чуйте!

Наклониха глави и очите им блеснаха нагоре в очакване.

— Махай се от леглото! — заповяда мама от прага.

Чичо Джон се бе навел над безжизненото тяло на Сеси. Устните му бяха изкривени. Зелените му очи гледаха диво и налудничаво.

— Закъснях ли? — настоятелно попита той с дрезгав глас, хълцаше. — Отишла ли си е?

— Преди часове! — озъби се мама. — Да не си сляп? Може да не се върне с дни. Понякога остава да лежи по цяла седмица. Не се налага да храня тялото, тя си намира прехрана от онова или онзи, в когото се намира. Махай се от нея!

Чичо Джон се стегна, притиснал едното си коляно в пружината.

— Не можеше ли да почака? — попита той. Трескавите му пръсти отново и отново се мъчеха да доловят и най-слаб признак на пулс.

— Чу ме! — Мама решително тръгна напред. — Не бива да се докосва. Трябва да се остави, както си е. За да може, когато се върне, да се намести точно в тялото си.

Чичо Джон обърна глава. Издълженото му червено лице бе покрито с белези и безчувствено, а около уморените му очи имаше дълбоки черни кръгове.

— Къде е отишла? Трябва да я намеря.

Гласът на мама прозвуча като плесница.

— Не знам. Има си любими места. Може да я намериш като дете, тичащо по пътека в дерето. Или люлеещо се на някоя лоза. Или пък в рачето под камъка в потока, което те гледа. Може пък да играе шах чрез някой старец в парка. Много добре знаеш, че може да е къде ли не. — Устата й се изкриви насмешливо. — Може пък точно сега да е вътре в мен, да те гледа, да ти се смее и да ти говори. Подхожда на нейния начин на приказване и забавление. И ти не би го разбрал.

— Защо… — Той тежко се завъртя, подобно на огромна преобърната канара. Големите му ръце се вдигнаха, мъчеха се сякаш да сграбчат нещо. — Ако си помисля…

Мама продължи да говори с небрежно спокойствие:

— Естествено, че не е в мен. А и да беше, нямаше начин да се разбере. — Очите й проблеснаха с изтънчена злост. Стоеше висока и изящна, гледаше го без капка страх. — А сега би ли ми обяснил какво искаш от нея?

Той като че ли чу някаква далечна камбана. Тръсна ядосано глава, за да я проясни. После изръмжа:

— Нещо… вътре в мен… — Гласът му заглъхна. Отново се наведе над студеното безжизнено тяло. — Сеси! Върни се, чуваш ли ме? Можеш да се върнеш, ако поискаш!

Вятърът прошумоля тихо през високите върби оттатък облените в слънце прозорци. Леглото изскърца от раздвижването му. Далечната камбана се обади отново и той я заслуша, но мама не можеше да я чуе. Единствено той долавяше сънливите й летни звуци, долитащи някъде много, много отдалеч. Той се навъси и отвори уста.

— Искам да направи едно нещо за мен. През последния месец сякаш започвам… да полудявам. Хрумват ми шантави мисли. Мислех да взема влака до големия град и да говоря с психиатър, но това няма да помогне. Зная, че Сеси може да влезе в главата ми и да прогони страховете в нея. Да ги изсмуче като прахосмукачка, стига да поиска да ми помогне. Тя е единствената, способна да остърже тинята и паяжините и да ме направи нов човек. Затова ми трябва, разбираш ли? — каза с напрегнат, изпълнен с очакване глас. Облиза устни. — Тя трябва да ми помогне!