Рей Бредбъри - Големият пожар

На втората сутрин Мариана излетя от къщата като огнена топка, когато чу клаксона на таратайката. Младежът нямаше време дори да стигне до вратата. Само баба ги видя от прозореца на гостната как отлитат нанякъде.

— Едва не ме събори — промърмори татко и приглади мустака си. — Това пък на какво прилича? Яйца с мозък? Виж ти.

В същия ден, след като се върна вкъщи, Мариана влезе в дневната и се насочи към грамофонните си плочи. Съскането на иглата изпълни къщата. Пусна „Старата черна магия“ двайсет и един пъти, припяваше „ла-ла-ла“ и плуваше из помещението със затворени очи.

— Страх ме е да ида в собствената си гостна — оплака се татко. — Оттеглих се от работа, за да мога да си пуша пурите и да се наслаждавам на живота, а не да търпя някаква смахната роднина да тананика под полилея.

— Ш-ш-ш — сряза го мама.

— Това е истинска криза в живота ми — заяви татко. — В края на краищата тя е само гостенка.

— Знаеш какви са гостуващите момичета. Озоват ли се извън къщи, сякаш са попаднали в Париж. Ще си замине през октомври. Не е чак толкова страшно.

— Да видим — бавно започна татко. — Точно по това време, след около сто и трийсет дни, вече ще бъда погребан в гробището на Грийн Лоун. — Стана и захвърли вестника си на малка бяла палатка на пода. — За Бога, мамо. Още сега ще поговоря с нея!

Тръгна и спря на прага на гостната, взираше се в танцуващата Мариана.

— Ла! — изпя тя.

Той прочисти гърлото си и направи крачка напред.

— Мариана…

— „Тази стара черна магия…“ — пееше Мариана. — Да?

Той гледаше как ръцете й се извиват във въздуха. Хвърли му огнен поглед, докато прелиташе покрай него.

— Искам да поговорим. — Той си оправи вратовръзката.

— Да-дум-ди-дум-дум-ди-дум-ди-дум-дум — пееше тя.

— Чуваш ли ме? — настоятелно каза той.

— Той е толкова готин — каза тя.

— Явно.

— Знаеш ли, покланя се, отваря врати като някакъв портиер, свири на тромпет като Хари Джеймс, а сутринта ми подари букет маргаритки!

— Не се и съмнявам.

— Очите му са сини. — И тя погледна нагоре към тавана.

Самият той не можеше да види там нищо особено.

Тя продължаваше да танцува и да гледа към тавана. Той застана до нея и отново погледна нагоре, но не забеляза нито мокро петно, нито пукнатина.

— Мариана — въздъхна той.

— И ядохме омар в онова кафене край реката.

— Омар. Разбирам, но не искаме да рухнеш, да останеш без сили. Някой ден… утре трябва да останеш тук и да помогнеш на леля си Мат с покривчиците…

— Да, сър. — Тя се носеше из стаята, разперила криле.

— Чу ли какво казах?

— Да — прошепна тя. — Да. — Очите й бяха затворени. — О, да, да. — Полата й се въртеше около краката й. — Вуйчо — каза тя, отметнала глава назад.

— Ще помогнеш ли на леля си с покривчиците? — изкрещя той.

— …с покривчиците — промърмори тя.

— Ето! — Той седна в кухнята и вдигна вестника си. — Ето че й казах !

Но на следващата сутрин — едва бе седнал в леглото си — чу гръмовния рев на двигателя и как Мариана се втурва надолу по стълбите, спира за няколко секунди в трапезарията, колебае се край ваната колкото да реши дали не й е лошо, след което затръшва входната врата. Таратайката се отдалечи по улицата заедно с двете пеещи гълъбчета.

Татко се хвана с две ръце за главата.

— Покривчици.

— Какво? — не разбра мама.

— Покровски — каза таткото. — Отивам на сутрешна визита при Покровски.

— Но той ще отвори чак в десет.

— Ще изчакам — реши татко със затворени очи.

Тази вечер и през още седем безумни вечери и почти нощи люлката на верандата тихо поскърцваше — напред-назад, напред-назад. Скрилият се в дневната татко явно изпитваше ожесточено облекчение всеки път, когато дърпаше от десетцентовата си пура и червената й светлинка осветяваше невъобразимо трагичното му лице. Люлката на верандата изскърца. Той зачака следващото скърцане. Дочу меки като криле на пеперуда звуци, лек смях, някакви много приятни за момичешки уши думички.

— Моята веранда — каза татко. — Моята люлка — прошепна той на пурата си. — Моята къща. — Зачака поредното скърцане. — Боже мой.

Отиде до сандъка с инструменти и излезе на верандата с масльонка в ръка.

— Не-не, не ставайте. Стойте си. Ето, тук и тук. — Смаза лоста на люлката.

Бе тъмно. Не можеше да види Мариана, но я помириса. От миризмата на парфюма й едва не падна в розовия храст. Не успя да зърне й кавалера й.

— Лека нощ — каза той. Влезе, седна и се заслуша. Скърцането вече го нямаше. Сега се долавяше единствено нещо, което вероятно бе пърхащото сърце на Мариана.