Рей Бредбъри - Да поиграем на отравяне

— Ние те мразим! — крещяха шестнайсет момичета и момчета, заобиколили Майкъл. Нещата вървяха на зле. Междучасието бе свършило, а господин Хувърд все още не идваше.

— Ние те мразим!

В желанието си да избяга от тях, Майкъл се качи на перваза на прозореца. Те отвориха прозореца и започнаха да го бутат. В този момент се появи господин Хувърд.

— Какво правите?! Спрете! — кресна той и се хвърли да помага на Майкъл.

Но беше късно.

До паважа имаше три етажа.

Майкъл прелетя трите етажа и умря, без да дойде в съзнание.

Следователят безпомощно вдигна ръце: това са деца, те са на осем-девет години, не разбират какво правят. На следващия ден господин Хувърд беше уволнен.

— Ама защо? — се питаха колегите му.

Той не казваше нищо. Само дето в очите му избухваха злобни пламъчета. Мислеше си, че ако каже истината, ще го помислят за напълно откачен.

Господин Хувърд замина за Медисън Сити и се засели в градчето Гринбай. Седем години живя там, като си вадеше хляба с разкази, които местните списания публикуваха охотно. Така и не се ожени, защото всички жени, които познаваше, имаха едно общо желание: да родят дете.

През есента на осмата година от живота му на самотник заболя негов приятел, учител. Нямаше с кого да го заменят и придумаха господин Хувърд да вземе неговия клас. Ставаше дума за няколко седмици и той след много вътрешни колебания се съгласи.

В едно навъсено септемврийско утро дойде в училището.

— Понякога ми се струва — говореше господин Хувърд, като се разхождаше между редиците с чинове, — че децата са завоеватели, появили се от друг свят.

Той се спря и погледът му изпитателно пропълзя по лицата на малобройната му аудитория. Беше сложил едната си ръка на гърба, другата като зверче притичваше по копчетата на жилетката.

— Понякога — продължи той, впил очи в Уилиам Арнолд и Доналд Бауър, — понякога наистина си мисля, че децата са чудовища, които дяволът изгонва от преизподнята, защото не може да се справи с тях. И съм дълбоко убеден, че трябва да бъде направено всичко възможно, за да бъдат вкарани в правия път техните груби примитивни мозъчета.

Голямата част от думите му, които влизаха в старателно измитите и подсушени уши на Арнолд, Невъл, Бауър и компания, оставаха неразбираеми. Но тонът беше явно заплашителен. Всички бяха забили очи в господин Хувърд.

— Вие принадлежите към коренно различна раса. Оттам идват вашите интереси, вашите принципи, вашето непослушание — продължаваше своето встъпително слово той. — Вие не сте хора, вие сте деца. И докато не станете възрастни, не трябва да имате никаква права и превилегии.

Той направи пауза и изящно седна на мекия стол, сложен зад отърканото до блясък учителско писалище.

— Живеете в света на фантазиите — рече, мрачно усмихнат. — Но край, никакви фантазии в моя клас! От мен ще научите, че когато те пляснат с линийката по ръцете, това не е фантазия, не е вълшебна приказка и не е коледен подарък — той изпуфтя, доволен от шегата си. — Е, наплаших ли ви? Ами че вие това си заслужавате! Искам да не забравяте къде се намирате. И да запомните — аз не се страхувам от вас!

Доволен от себе си, той се изпъна на стола. Очите на децата бяха приковани върху него.

— Хей, вие там, какво си шепнете? За черната магия ли?

Едно момиченце вдигна ръка.

— А какво е това черна магия?

— Ще го обсъдим, когато двете ви приятелчета си признаят за какво си бъбрят. Хайде, млади хора, чакам.

Надигна се Доналд Бауър.

— Вие не ни харесвате. Ето за това си говорихме. — И си седна на чина.

Господин Хувърд сви вежди.

— Уважавам откровените хора, истина е. Благодарен съм за честността ти. Но не търпя никакви дързости, затова днес ще останеш след часовете да измиеш всички чинове в стаята.

Връщайки се у дома, господин Хувърд срещна четирима от учениците в своя клас. Удари с бастунчето по плочника и се спря до тях.

— Какво правите тук?

Двете момчета и двете момичета се разбягаха като пилци, сякаш Хувърд ги беше наложил с бастуна си.

— Не така! — настоя той. — Елате насам и ми кажете с какво се занимавахте преди малко.

— Играехме на „отравяне“ — призна Уилиам Арнолд.

— На „отравяне“ ли? Тъй… — господин Хувърд се усмихна иронично. — И що за игра е тази?

Уилиам Арнолд се опита да побегне.

— Веднага се върни! — изкрещя Хувърд.

— Ама аз ви показвам — каза момчето, след като прескочи бордюра. — Така играем на „отравяне“. Като отиваме при покойника, ние го прескачаме.