Рей Бредбъри: Да поиграем на отравяне

— Какво, какво? — не разбра господин Хувърд.

— Ако настъпите гроба на покойника, вие се отравяте, падате и умирате — вежливо обясни Изабел Скетлън.

— Покойници, гробове, отравяния — рече Хувърд раздразнен, — откъде ви идват на акъла?

— Не виждате ли? — Клара Перис посочи с чантата си към тротоара. — На тази плочка са записани имената на двама покойници.

— Глупости! — усмихна се господин Хувърд. — Това са имената на майсторите, които са направили плочките.

Изабел и Клара си обмениха бързи погледи, после възмутени изгледаха момчетата.

— Вие казахте, че това са гробове — почти едновременно изкрещяха те.

Уилиам Арнолд гледаше върховете на маратонките си.

— Така де… ама аз исках да кажа… О, закъснявам, трябва да се прибирам! Чао!

Клара Перис гледаше двете имена, изсечени върху плочите.

— Господин Кели и господин Торил — засрича тя. — Това не са ли гробове? Не са ли погребани тук? Виждаш ли, Изабел, аз ти казвах…

— Нищо не си ми казвала — отсече Изабел.

— Абсолютна лъжа! — и господин Хувърд удари бастуна си. — Най-примитивна фалшификация. Да няма повече такива работи — разбрахте ли ме, Арнолд и Бауър?

— Да, господине — промърмориха момчетата неуверено.

— Трябва да се говори силно и ясно! — нареди Хувърд.

— Да, господине — отвърнаха двамата в един глас.

— Това вече е друго — рече Хувърд и продължи нататък.

Уилиам Арнолд почака, докато се скрие от погледите им, и каза:

— Сякаш някаква птичка се е изсрала на носа му.

— Хайде, Клара, да поиграем на отравяне — нерешително предложи Изабел.

— Тоя развали всичко — навъсено отвърна Клара. — Отивам си.

— Вай, аз се отрових! — закрещя Доналд Бауър и се строполи на тротоара. — Гледайте бе! Аз се отрових! Умирам!

— Много важно — каза Клара и побегна към къщи.

В събота сутринта Хувърд погледна през прозореца и побесня. Изабел Скетлън рисуваше нещо на паважа точно под прозореца му и подскачаше, припявайки си еднообразна песничка. Хувърд толкова се възмути, че мигом излетя на улицата с викове „Да се махаш!“ и едва не събори детето. Хвана я за рамото и здравата я разтресе.

— Аз само си играех на степени — разхленчи се детето, като размазваше сълзите си с мръсни юмручета.

— Кой ти е разрешавал да играеш тук? — той се наведе и започна да бърше с носната си кърпа нарисуваното. — Малка вещица такава! Измисляш си разни степени, песнички, заклинания… И всичко изглежда съвсем невинно. Злодейка такава! — замахна да я удари, но се отказа.

Хлипайки, Изабела се дръпна настрана.

— Махай се! И кажи на твоите бандити да не ми се опъват. Ха са посмели да си навират носа наоколо, ха…

Върна се в стаята си, наля половин чаша бренди и го гаврътна на екс. После целия ден слушаше как децата наоколо играеха на криеница, на жмички, на магии. И всеки вик на тези чудовища отекваше болезнено в сърцето му. „Още седмица и ще откача — мислеше си той. — Господи, защо на направиш така, че да се пръкват направо възрастни.“

Мина още една седмица, омразата между него и децата нарастваше лавинообразно. Ненавист, страх, неочаквани изригвания на неудържима ярост и после мълчаливо очакване…

Градът бе потънал в меланхолията на есенните аромати. Дните започнаха да се скъсяват.

„Да предположим, че няма да ми направят нищо, няма да посмеят — мислеше си Хувърд, докато сръбваше поредното бренди. — Това, разбира се, са глупости. Скоро ще се махна и от града, и от тях…“

Нещо дрънна в стъклото. Той вдигна глава и видя белезникав череп…

Случи се в петък, в осем вечерта. Зад гърба му беше една дълга и уморителна седмица в училището. Като капак точно пред дома му бяха изровили дълбока яма — да сменят водопроводните тръби. И цяла седмица трябваше да гони тия обесници, те толкова обичат да се навират по дупките, да се крият, да пълзят насам и натам, да играят своите тъпанарски игри… Слава богу, положиха тръбите, утре майсторите ще зарият трапа и ще направят нов тротоар. Плочките вече са тук. Най-после тия чудовища ще си разотидат, но сега… Сега на перваза се хилеше белезникав череп.

Няма съмнения — нечия детска ръка го мърдаше и почукваше по стъклото. Под прозореца се чуваше приглушено хихикане.

Хувърд изскочи на улицата и видя три разбягващи се момчета. Псувайки от цяла душа, той хукна подире им. Вече беше притъмняло, но той ясно различаваше силуетите им. Стори му се, че момчетата се спряха и прескочиха нещо невидимо. Той ускори крачките си, без дори да си помисли какво би могло да бъде това. Точно в този миг се спъна и рухна в трапа.