Рей Бредбъри - Слез при мен в мазето

— Нищо не разбирам. Да не си избягал от Дороти? Боже мой, на мен поне можеш да признаеш.

— Обичам я с цялото си сърце. А сега с теб ще говори лейтенант Паркър от полицията на Риджтаун. Чао, Хю!

— Довиж…

Но телефонът беше вече в ръцете на лейтенанта и той говореше ли, говореше. Как си позволява такива работи? Как смее напразно да безпокои полицията? И освен това: да задържат ли приятеля му, или да го пуснат?

— Пуснете го — успя да се вреди Фортнем и затвори апарата. Струваше му се, че още чува гаровия шум от триста километра на юг, вика на кондуктора „Заемайте, местата си!“ и тежкия грохот на влака, потъващ в непрогледната нощ.

Синтия влезе в гостната.

— Какви глупаци сме и двамата! — каза тя.

— А представяш ли си на мен какво ми е…

— Интересно кой тогава е изпратил телеграмата и защо?

Той си наля уиски и се изправи насред стаята с чаша в ръка.

— Добре поне, че с Роджър всичко е наред — каза накрая жена му.

— Къде ти!

— Но ти самият току-що каза…

— Нищо подобно не съм казвал. Щом като каза, че всичко е наред, никак не е лесно да го измъкнеш от влака и да го върнеш вкъщи. Едва ли щяхме да успеем. Телеграмата е изпратена от него, но после кой знае защо е премислил. Но защо, защо! — Сръбвайки от уискито, Фортнем мереше стаята с крачки. — Защо е трябвало да ни предупреди за препоръчаните колети? Тази година сме получили само един, и то тази сутрин…

Гласът му потрепера. Още не беше се опомнил, Синтия вече ровеше в кошчето.

На обвивката стоеше печат „Ню Орлеан, Луизиана“. Синтия вдигна поглед.

— Ню Орлеан. Доколкото си спомням, Роджър пътува нататък.

Той си спомни как прещраква бравата и във въображението му възникна следната картина: дръжката се спуска, вратата се отваря и затваря, после друга дръжка се спуска, друга врата се отваря и затваря. И замирисва на влажна пръст.

Машинално набра номера, чака доста, накрая Дороти Уилис вдигна слушалката, Фортнем си я представи как седи съвсем сама насред стаята и във всички стаи светлините са запалени. Поговори с нея за разни неща, после се изкашля и попита:

— Дороти, въпросът ми може да ти се стори глупав, но не сте ли получавали тези дни някакъв препоръчан колет?

— Не — тихо каза тя. И продължи с известно колебание: — Макар че… Чакай! Мислех, че знаеш. Децата от квартала си намериха най-после любимо занимание.

— Какво любимо занимание? — повтори думите й Фортнем.

— Ама ти какво, вълнуваш ли се? Просто отглеждат гъби. Какво лошо има в това…

Фортнем стисна очи.

— Хю, Чуваш ли ме? — попита Дороти. — Казвам, че няма нищо лошо в това дето…

— Отглеждат гъби? — обади се най-после Фортнем. — Не, нищо лошо.

И затвори телефона.

Вятърът полюшва завесите, сякаш изтъкани от лунна светлина. Часовниците тиктакат. Бездънната нощ е плувнала в стъклата и превзела спалнята. Струва му се, че днешното утро е вече отдалечено на милиони години, но във въздуха отново се носи гласът на мисис Гудбоди. Чува как Роджър излива душата си и слънцето отново се скрива зад облаци. Чува как полицаят от южните щати набързо го посича по телефона. И пак гласът на Роджър и затихващите в далечината потраквания на колела върху релси. И пак мисис Гудбоди, която крещи от другата страна на оградата:

— Господи, колко бързо растат!

— Кои?

— Ами тези Marasmius oreades. Мигом отвори очи. Седна. След минута вече разлистваше в библиотеката на първия етаж някаква енциклопедия. Показалецът му спря върху „Marasmius oreades — гъби, обилно растящи върху влажни почви през лятото и ранната есен…“ Отпусна ръце, книгата се затвори.

Излезе на двора. В мрака на лятната нощ припламна огьнче на цигара. В небето пробяга метеор и изгоря, преди да e стигнал земята. Дърветата шумоляха нежно. Външната врата леко изскърца. Синтия се приближи, наметната с халат.

— Не ти ли се спи?

— Сигурно е от топлината.

— Изобщо не е топло.

— Права си, дори е студено, ръцете ми са премръзнали — отвърна той. Дръпна няколко пъти и каза, без да гледа към Синтия:

— Синтия, ами ако… — И неочаквано млъкна. — Ами ако Роджър тази сутрин е бил прав? И мисис Гудбоди също? Ако наистина се случва нещо страшно?

С движение на главата посочи небето, осеяно с милиарди звезди.

— Ако например при нас са нахлули същества от други светове?

— Хю…

— Не, чакай, нека да пофантазирам.

— Няма никаква интервенция, това е абсолютно очевидно. Иначе щяхме да забележим.

— Да предположим, че все пак забелязваме нещо. Например усещането за дискомфорт. Ами тогава? Какво трябва да направят, за да ни покорят? От какво могат да се възползват другоземците, замислили нахлуването?