Рей Бредбъри: Зверове

В три сутринта телефоните иззвъняха и продължиха да звънят. Сигурно Норма ги беше включила отново.

Най-накрая жена му се размърда.

— Господи, аз ще вдигна! — И седна в леглото.

— Не! — извика той.

— Какво?

— Не, аз ще вдигна!

— Успокой се.

— Спокоен съм! — Той хвана телефона, който звънеше и звънеше, и го отнесе до другия апарат, който също не млъкваше. Остана неподвижен. Вратата на спалнята се отвори по-широко.

— Е, какво чакаш? — обади се Норма.

Без да й обръща внимание, той се наведе, вдигна слушалката, но не я доближи до ухото си. Телефонът прошепна.

— Какво? — обади се Норма. — Лични разговори ли? Някой смотаняк в критическата?

— Не — каза той. — Не е някакъв развратен, похотлив, кретенясал, сбъркан тъп смотаняк!

Реакцията му беше толкова неудържима, че Норма просто се изсмя и излезе.

Няма лъжа, помисли си той. Няма смотан, развратен, тъп… А… той се поколеба, какво ? Пълна лудница, потъваща лодка на пропаднали жени, смахнати ергени, сухи въздишки, викове за помощ, змиорки, плуващи срещу течението към нищото! Какво?

— Добре — каза най-сетне той, отвори вратата на спалнята и се загледа в студената арктическа пустош на леглото си и снежнобелите празни чаршафи.

Откъм банята се разнесе тих звук. Шум на разтварящ се във вода аспирин.

Той стоеше до неподвижната ледена пустиня на леглото си и потрепери.

Светлината в банята угасна. Той се обърна и излезе.

Седя тихо близо час, след което набра номера.

Никакъв отговор. И изведнъж…

Шепотът беше толкова силен, че можеше да събуди и мъртвец. Раздели се на два, на четири, на десетки гласове, които изригнаха и отшумяха.

И това бяха гласовете на всички момичета и жени, които винаги беше желал, но никога не бе имал, на всички жени, които бе желал и никога не ги беше пожелавал отново. Техните шепоти и викове, техният смях и подигравки.

И това бе също ревът на нахвърлящо се срещу брега море, но не на ледена вода срещу тресящ се вълнолом, а на плът, блъскаща се в друга плът, тела, които се издигат и сгромолясват отново и отново с гръмки писъци, докато цялата вулканична смес не експлодира в порой и безпаметен мрак. Безброй атлети се втурнаха с крясъци да прескачат препятствия, да падат в прибоя от тела, да стенат, докато се катерят, да се вкопчват в ръце и крака, да се гърчат в среднощни калистеники, проучвания, пристигания, напускания, да се люлеят между възхода и падението, играчи на трапец, които се пресягат, хващат, държат и се хвърлят, за да бъдат поети от безумното поле на огромния хор от сграбчващи и отблъскващи ръце, крака и тела! Оркестри от ръце, протегнати да хващат, да прегръщат, да оформят. Урагани от писъци беснееха от копнеж, отхвърляха хватките си и стихваха до нощни затишия. Накрая настъпи тишина с изключение на някаква въздишка, която единствено някое куче би могло да усети и да почете с късо излайване.

След това нещо избръмча.

— Депозирайте сумата!

— Смит, копеле такова — каза Конуей.

— Да, аз съм. Е?

— Какви бяха тези гласове, по дяволите?

— Чужденци, съседи, важни клечки с дуплекс. Както навремето, когато бяхме деца и похотливите ни съседи си разправяха креватните си разговори.

— Но защо всички се обаждат едновременно?!

— Това са звуци на страхливци, нерваци, уплашени от ненаситни сладострастия. Борци сумо, кикбоксьори, скачачи на пружини, последният ред в театъра в събота вечер, автокина, сгазени от автомобили, коли, размазващи квичащи прасета, пухтене на състезател по вдигане на тежести, изнасилени канарчета.

Конуей мълчеше.

— Да не си си глътнал езика? Присъединяваш ли се към купона?

— Това да не би да е купон ?

— Да! На който могат анонимно да кажат онова, което искат, стара мома от Върмонт, пияница от Рино, свещеник от Ванкувър, църковен прислужник в Маями, стриптийзьорка в Провидънс, директор на колеж в Канкаки.

Конуей мълчеше.

— Чуваш ли ме? Ненавиждаш фактите? Проклетата реалност? Не плащай! Затвори!

Мълчание.

— Довиждане! Прекъсни, тегли ми една, скочи в леглото, начукай жена си! Чуваш ли ме? Любопитен да научиш що за деликатес е дивата плътска любов? С температура тридесет и девет? Ще броя до три. След това ще платиш тройно за това среднощно матине. Едно, две…

Конуей прехапа устни.

— Пристрастен си! — изрева Смит. — Имаш ли огледало? Виж се!

Конуей се погледна в огледалото на стената. Странно безумно розово лице, обляно в пот, горящи очи. Гласът от телефона излая: