Рей Бредбъри - Зверове

— Така е, но въпреки това е умряла. Келнер! Още по едно. Съгласен ли си?

Конуей тръсна глава.

— Защо си толкова бесен? — попита Смит. — Още не сме започнали обяда и…

— Не ми говореха ! — каза Конуей.

— Добре, добре. Готов ли си?

Смит започна да рисува по покривката с ножа си.

— Знаеш ли за каналите под Лос Анжелис? Онези, които отвеждат дъждовните води и ни предпазват от наводнения?

— Да.

— Избери си един вход на някоя от главните улици и слез долу. Тунели с дължина до тридесет километра, всички водещи към морето. През сухите години са сухи като пустиня. Някой ден трябва да се разходим двамата до океана под цивилизования свят. Отегчен ли си?

— Давай нататък.

— Чакай малко. — Смит отпи от мартинито. — Представи си, че всяка нощ в три часа вратите на всяка къща, във всеки квартал, се отварят и сенки или хора на зряла възраст излизат на улиците, отварят капаците на шахтите и се спускат в каналите. Е? И тръгват към далечното море, което дори не могат да чуят. Но после то започва да се чува все по-ясно и по-силно, те приближават, сенките стават все повече и повече, всички са тръгнали към брега в този час, вдишват, издишват, мърморят и въздишат, а треската по лицата им запалва стените, нямат нужда от осветление, треската върши работа, хората откриват още тунели, под къщите става истинско наводнение, а градът спи отгоре, без да подозира за вълните от сенки, жадуващи за топлото море, шепнещи, желаещи, влюбени, но в какво? Един полудял интернет от плът и кръв.

— Интернет — не. Полудял? Да!

— Но това е реално ! Никакви компютърни филми. Гладни хора, втурнали се напред, шепнещи, блъскащи се с рамене, с отекващи в тунелите стъпки, устремили се нататък и нататък, докато не открият онзи далечен бряг и спасението на милиони километри оттук в нощта без луна и изгрев, но никой не иска да бъде избавен и изпълват брега на горещото море и стоят там с хиляди, треперят и гледат с безумни погледи как потоците лава изгарят брега.

— Но какво правят там? — попита Конуей.

— Какво правят ли? Плуват през ревящата пещ, през гигантската фуния, вдишват и издишват. Чул си го нощес. Космите по цялото ти тяло са настръхнали. Сякаш в устата си имал студена стомана, а си изригвал пламъци, нали?

— Не!

— Лъжец!

— Не — каза Конуей. — Какви са тези гласове?

— Бездомни желания, жадуващи за любов, искащи да бъдат.

— Но за каква любов жадуват, какво искат да бъдат?

— Заедно. — Смит разбърка питието си с малкия си пръст. — Да бъдат безумно заедно.

— Но как?

— Не можеш ли да познаеш по звученето? Да бъдат част от кръговрата на загубените души. Да се хвърлят в морето от похот. Някога да си чел Торо? Той твърди, че повечето хора живеят в тихо отчаяние.

— Тъжно е.

— Вярно. Нашият е тъжният, безнадежден канал, който наводнява Венеция с нечисти талази от прокудени хора. Помниш ли онзи комикс — „Отчаяният Амброуз“? Светът е пълен с безсънни, желаещи и не получаващи хора като него. Отчаяни. Господи! Тялото казва едно, разумът — друго. Мъжете казват да, жените — не ! Бил ли си някога на четиринадесет?

— Да, за няколко дни.

— Супер! Открил си дивата гореща плът, но са минали години преди да докоснеш нечия друга ръка, лакът или уста. Колко по-точно?

— Шест.

— Цяла вечност! Двадесет хиляди нощи самота. Любов с огледалото. Борби с възглавниците. Проклятие! Използвай новия номер. Утре ела пак.

— Но ти нищо не ми каза!

— Напротив. Казах ти всичко. Действай! Ако се откажеш сега, следващото включване ще ти струва шестстотин!

— На какво основание?

— На тежкото дишане, което те е накарало да потрошиш телефона си. Компанията докладва за поправката.

— Това пък откъде си го разбрал?

— Без коментар.

— Смит?

Смит чакаше и се усмихваше.

— Ти Божи ангел ли си, или неговият паднал син?

— Да — каза Смит и си тръгна.

Конуей се обади на Норма и й каза да откаже телефона.

— Защо, за Бога?

— Разкарай телефона. Разкарай го!

— Ама че лудост — каза тя и затвори.

Прибра се вкъщи в пет. Норма го посрещна.

— Чакай малко — протестира той. — Телефонът е все още в библиотеката и…

Хвърли поглед към спалнята.

— И са поставили още един!

— Казаха, че ти си настоял. Ти ли си сменил нареждането от „махане“ на „поставяне“?

— Господи, не — каза той и се приближи до новия апарат. — Защо да го правя?

Вечерта изключи и двата телефона от розетките, оправи възглавницата си, легна и стисна очи.