Рей Бредбъри - Косата

Заключи косата в мазето и прибра ключа. Беше приключил с жъненето. Завинаги.

Вечерта пушеше лулата си на предната веранда и разказваше истории на децата, за да чуе смеха им. Те обаче не се смяха особено. Изглеждаха необщителни, уморени и изобщо странно, сякаш вече не бяха негови деца.

Моли се оплакваше от главоболие, помота се малко из къщата, легна си рано и потъна в дълбок сън. Това също бе странно. Моли винаги оставаше до късно и бе пълна с енергия.

Полето се вълнуваше под слънчевите лъчи като същинско море.

Искаше да бъде жънато. Някои части трябваше да бъдат ожънати още сега . Дрю Ериксън седеше, преглъщаше мъчително и се мъчеше да не гледа към него.

Какво ще се случи със света, ако никога повече не влезе в полето? Какво ще стане с узрелите за смъртта, очакващите идването на косата?

Щеше да изчака и да види.

Когато изгаси газената лампа и легна, Моли дишаше тихо. Той не можеше да заспи. Чуваше вятъра в класовете, ръцете и пръстите му изпитваха глад за работа.

В полунощ откри, че крачи из полето с косата в ръце. Крачи като полудял, уплашен, полубуден. Не си спомняше как е отключил мазето и как е взел косата, но ето че сега вървеше с нея из пшеницата на лунна светлина.

Сред класовете имаше много стари и уморени, на които много им се искаше да заспят. Да заспят дълъг, спокоен, безлунен сън.

Косата го държеше, растеше в дланите му, принуждаваше го да ходи.

След отчаяна борба успя някак си да се освободи от нея. Хвърли я на земята и се затича през пшеницата, накрая падна на колене.

— Не искам повече да убивам — викна. — Ако работя с косата, ще трябва да убия Моли и децата. Не искай това от мен!

Звездите безмълвно светеха в небето.

Чу зад себе си глухо думкане.

Нещо полетя над хълма в небето. Бе като живо, с протегнати към звездите червени ръце. Искри се посипаха по лицето му. Заедно с тях дойде силният, горещ дъх на огън.

Къщата!

Извика и се изправи мудно и безпомощно, загледан в огромния пожар.

Малката бяла къща с дъбовете наоколо бе потънала в свирепо ревящите пламъци. Жегата се спусна по хълма и той заплува през нея, запрепъва се, потопи се презглава в нея.

Когато стигна подножието на хълма, не бе останала нито дъска или праг, които да не бяха обхванати от пламъци. Чуваше се съскане, пращене и пукане.

Никой не пищеше отвътре. Никой не тичаше наоколо с викове.

— Моли! Сюзи! Дрю! — изкрещя той към двора.

Отговор нямаше. Изтича толкова близо, че веждите му се опърлиха и кожата му сякаш се нагърчи като подпалена хартия.

— Моли! Сюзи!

Огънят със задоволство продължаваше да поглъща храната си. Дрю обиколи десетки пъти тичешком къщата, съвсем сам, мъчеше се да намери начин да влезе. После седна, остави огъня да пече тялото му и зачака, докато стените не поддадоха с трясък, докато последните останки от покрива не се огънаха и не покриха пода със стопена мазилка и овъглени греди. Докато пламъците не умряха и димът не започна да се разсейва, докато бавно не настъпи новият ден. На мястото на дома бяха останали единствено пепелища и лютив дим.

Без да обръща внимание на жегата от срутилата се дървения, Дрю пристъпи сред останките. Все още бе прекалено тъмно, за да вижда добре. Червена светлина блестеше на потното му гърло. Застана като странник в нова и непозната страна. Тук бе… кухнята. Овъглени маси, столове, желязната печка, лавиците. Тук… коридорът. Тук пък гостната, а ето там беше спалнята, където…

Където лежеше Моли, все още жива.

Спеше сред нападалите греди и гневно почервенелите остатъци от пружината и металната рамка.

Спеше, сякаш не се бе случило нищо. Малките й бели ръце лежаха от двете й страни, посипани с искри. Лицето й бе съвсем спокойно, въпреки горящата летва на бузата й.

Дрю спря, неспособен да повярва на очите си. Жена му лежеше сред димящите останки на спалнята в проблясващо легло от въглени, с абсолютно непокътната кожа, а гърдите й се повдигаха и спускаха равномерно.

— Моли!

Жива и спяща след пожара, след като стените бяха рухнали с трясък, след като покривът се бе срутил отгоре й и пламъците бяха танцували навсякъде около нея.

Обувките му запушиха, докато си пробиваше път през купищата димящи отломки. Дори и да изгореше краката си до глезените, нямаше да усети.

— Моли…

Наведе се над нея. Тя не помръдна, не го чу и не каза нищо. Не бе мъртва. Не бе и жива. Просто лежеше сред огъня, който я заобикаляше и докосваше, без изобщо да я нарани. Памучната й нощница бе изцапана от пепелта, но бе останала цяла. Кестенявата й коса бе разпиляна върху купчина червени въглени.