Чу шепота на вятъра в полето.
Към един часа̀ влизаше и излизаше от къщата, все сновеше напред-назад, чудеше се дали да не прокопае канал за напояване, но през цялото време си мислеше за пшеницата и за това колко зряла и прекрасна е, как жадува да бъде ожъната.
— Да върви по дяволите!
Влезе решително в спалнята и свали косата от стената. Застана прав, държеше я. Почувства се страхотно. Дланите спряха да го сърбят. Главата вече не го болеше. Третата ръка сякаш се върна на мястото си. Отново бе цял.
Беше инстинкт. Нелогичен, подобно на мълния, която те удря, без да те нарани. Всеки ден имаше готова за жънене пшеница. Просто трябваше да се окоси. Защо ли? Ами просто защото така трябва, и толкоз. Засмя се на косата в ръцете си. Отнесе я с подсвирване до узрялото и очакващо поле и се залови за работа. Помисли си, че е малко луд. По дяволите, та това си е обикновено пшеничено поле, нали така? Е, почти обикновено.
Дните се нижеха един след друг като потропващи в лек тръс коне.
Дрю Ериксън започна да разбира работата си като някаква суха болка, глад и необходимост. В главата му започнаха да се оформят някои неща.
Един ден Сюзи и малкият Дрю хихикаха и си играеха с косата, докато баща им обядваше в кухнята. Чу ги. Отиде при тях и им я взе. Не им се развика. Просто изглеждаше много загрижен и след това започна да заключва косата, когато не я използваше.
Не минаваше и ден, без да коси.
Нагоре. Надолу. Нагоре, надолу, настрани. Назад, нагоре, надолу и настрани. Косене. Нагоре. Надолу.
Нагоре.
Помисли за стареца, стиснал житните класове в ръцете си, докато е умирал.
Надолу.
За мъртвата земя, върху която расте пшеница.
Нагоре.
За шантавите участъци зряла и зелена пшеница. А как расте само!
Надолу.
Помисли за…
Пшеницата го обгърна като жълта вълна около глезените. Небето почерня. Дрю Ериксън изпусна косата и се наведе, хвана се за корема. Очите му зашариха сляпо. Светът около него се завъртя.
— Убил съм някого! — изпъшка задавено той, хвана се за гърдите и рухна на колене до острието. — Убил съм мнозина…
Небето се въртеше като синя въртележка на селски панаир в Канзас. Но без музика. Само в ушите му звънеше.
Моли седеше на синята кухненска маса и белеше картофи. Той влезе с препъване, влачеше косата.
— Моли!
Образът й плуваше в насълзените му очи.
Тя остана да седи с разтворени длани, чакаше го да се доизкаже.
— Събирай нещата! — каза той, гледаше към вратата.
— Защо?
— Махаме се оттук — глухо каза той.
— Махаме се? — повтори тя.
— Старецът. Знаеш ли какво е правил? Всичко е в пшеницата, Моли. И в тази коса. Всеки път, когато косиш пшеницата с нея, умират хиляди. Прерязваш ги и…
Моли стана, остави ножа и бутна картофите настрана.
— Пътувахме много и не бяхме яли добре до идването ни тук миналия месец — с разбиране рече тя. — А сега работиш всеки ден и си уморен…
— Чувам гласове, скръбни гласове, когато съм там. В житото — отвърна той. — Умоляват ме да спра. Да не ги убивам!
— Дрю!
Той не я чу.
— Пшеницата расте уродливо, шантаво, като подивяла. Не ти казах. Но не е наред.
Тя се взираше в него. Очите му се бяха превърнали в синьо стъкло. И нищо повече.
— Може да помислиш, че съм луд, но ето какво ще ти кажа. Господи, Моли, помогни ми. Току-що убих майка си!
— Престани — твърдо каза тя.
— Прерязах един житен клас и я убих. Почувствах как умира и едва сега разбрах…
— Дрю! — Устата й бе като цепнатина на лицето й, което вече бе гневно и уплашено. — Млъквай!
— О… Моли… — изпъшка той.
Косата се изплъзна от ръцете му и издрънча на пода. Тя я вдигна ядосано и я сложи в ъгъла.
— От десет години съм с теб. Случвало се е в устите ни да има само прах и молитви. И изведнъж късмет като този, а ти да не можеш да го понесеш!
Донесе Библията от дневната.
Прелисти страниците. Шумоляха като пшеницата под лек бавен ветрец.
— Сядай и слушай — нареди му тя.
Откъм слънчевата светлина долетяха звуци. Децата се смееха в сянката на големия дъб до къщата.
Тя зачете от Библията, от време на време вдигаше очи да види какво става с Дрю.
Оттогава Моли всеки ден четеше от Библията. Следващата сряда, седмица по-късно, когато Дрю отиде до далечното градче, там го чакаше писмо до поискване.
Когато се прибра, изглеждаше остарял с двеста години.
Подаде писмото на Моли. Гласът му бе студен и несигурен.
— Майка ми е починала… във вторник, в един по обед… сърцето й…
— Качвай децата в колата и натовари храна — успя да каже Дрю Ериксън. — Заминаваме за Калифорния.
Читать дальше