Рей Бредбъри - Калейдоскоп

Първото сътресение разсече кораба през едната страна, сякаш с гигантска отварачка за консерви. Хората бяха изхвърлени в космоса като десетки гърчещи се рибки. Пръснаха се в тъмно море. А корабът, вече станал на безброй парчета, продължи напред — метеоритен рояк, понесъл се да търси изгубено слънце.

— Баркли, Баркли, къде си?

Гласове като на деца, изгубили се в студена нощ.

— Уд, Уд!

— Капитане!

— Холис, Холис, тук е Стоун.

— Стоун, тук е Холис. Къде си?

— Не зная. Как мога да зная? Къде е горе? Падам. Мили Боже, падам.

Падаха. Падаха като камъчета в кладенци. Бяха пръснати като изстреляни с огромен замах камъни. И вече вместо хора бяха само гласове — всякакви гласове, безтелесни и възбудени, изпълнени в различна степен с ужас и примирение.

— Отдалечаваме се един от друг.

Истина беше. Премятащият се презглава Холис знаеше, че е истина. Знаеше го и някак смътно го приемаше. Разлитаха се в различни посоки и нищо не бе в състояние да ги събере отново. Бяха облечени в херметическите си скафандри с прозрачни стъклени шлемове върху бледите лица, но нямаше време да включат силовите генератори. С тях щяха да се превърнат в малки спасителни капсули в космоса, способни да спасят себе си, да спасят и други, да се съберат заедно, да се намерят и да образуват човешки остров с някакъв — какъвто и да било — план. А без силовите генератори на раменете си се превръщаха в лишени от разум метеори, всеки полетял към собствената си неизбежна участ.

Изминаха може би десетина минути, докато първият ужас отшумя, за да отстъпи на металното спокойствие. Космосът започна да тъче странните си гласове в огромен тъмен стан, да ги плете и преплита, оформяйки последната шарка.

— Стоун до Холис. Колко време ще можем да разговаряме?

— Зависи с каква скорост летим по траекториите си.

— Около час, предполагам.

— Там някъде — отвърна Холис, отчужден и спокоен.

— Какво стана? — попита минута по-късно.

— Ракетата избухна. Случва се ракетите да избухват.

— Накъде летиш?

— Май ще уцеля Луната.

— За мен е Земята. Обратно към старата Майка Земя. С десет хиляди мили в час. Ще изгоря като кибритена клечка.

Холис си го помисли съвсем отчуждено. Сякаш бе отделен от тялото си и го гледаше как пада надолу и надолу в пространството — толкова обективно, сякаш съзерцаваше първите снежинки на една отдавна отминала зима.

Останалите мълчаха и мислеха за участта, довела ги до това положение. Падаха, падаха и не можеха да направят нищо. Дори капитанът мълчеше — не знаеше никаква заповед или план, които да могат да поправят нещата.

— О, какво дълго падане! О, какво дълго падане, дълго, дълго, дълго падане — каза нечий глас. — Не искам да умирам, не искам да умирам, какво дълго падане.

— Кой е това?

— Не зная.

— Май Стимсън. Стимсън, ти ли си?

— Дълго, дълго падане, не ми харесва. Ох, Господи, никак не ми харесва.

— Стимсън, тук Холис. Стимсън, чуваш ли ме?

Пауза, през която падаха отделно един от друг.

— Стимсън?

— Да — отвърна най-сетне той.

— Стимсън, не се стягай; всички сме на същия хал.

— Не искам да съм тук. Искам да съм някъде другаде.

— Има шанс да ни намерят.

— Трябва да съм другаде, трябва да съм другаде — каза Стимсън. — Не вярвам. Не вярвам на нищо от това, което става.

— Това е кошмар — обади се някой.

— Млъквай! — сряза го Холис.

— Ела ме накарай — каза гласът. Беше Апългейт. Разсмя се с лекота, в която се долавяше същата обективност. — Ела и ме накарай да млъкна.

Едва сега Холис осъзна невъзможното си положение. Изпълни го страхотен гняв — точно в този момент най-много от всичко на света му се искаше да си го изкара на Апългейт. Беше го искал от години, а сега вече бе късно. Апългейт бе просто глас в приемника.

Падане, падане, падане…

А после, сякаш току-що открили ужаса, двама от мъжете запищяха. Като в кошмар Холис видя единия да прелита съвсем близо до него, пищеше и пищеше.

— Стига! — Мъжът бе почти на ръка разстояние и пищеше безумно. Нямаше да спре. Щеше да пищи милион мили, докато се намираше в обхвата на радиото, щеше да ги тормози и щеше да направи невъзможни разговорите помежду им.

Протегна се. Така щеше да е най-добре. Направи още един опит и го докосна. Сграбчи го за глезена и се придърпа покрай тялото му, докато не стигна главата. Мъжът пищеше и се вкопчваше като удавник. Писъците изпълваха цялата вселена.

Все тая, дали по един, или по друг начин, помисли си Холис. Луната, Земята или метеорите щяха да го убият така или иначе, а защо не още сега?