Рей Бредбъри - Калейдоскоп

Проточи шия напред и извика в микрофона:

— Леспър, с всичко това е свършено.

Мълчание.

— Сякаш никога не е било, Леспър!

— Кой е това? — попита разтрепераният глас на Леспър.

— Холис.

Гаден беше. Усещаше гадостта, безмозъчната гадост на умирането. Апългейт го бе наранил; сега той искаше да нарани другиго. Апългейт и космосът, и двамата го бяха наранили.

— Сега си тук, Леспър. Всичко е свършено. И сякаш никога не е било, нали?

— Не.

— Когато всичко приключи, сякаш никога не е било. С какво сега животът ти е по-добър от моя? Как може да се прецени? По-добър ли е? А?

— Да, по-добър е!

— И защо!

— Защото имам какво да си спомням! — извика някъде далеч наскърбеният Леспър, притиснал с две ръце спомените към гърдите си.

И беше прав. Сякаш заляха Холис от глава до пети с ледена вода, когато разбра, че Леспър е прав. Имаше разлика между спомени и мечти. Той само бе мечтал за онова, което бе искал да стори, докато Леспър имаше спомени за неща, които бе постигнал и извършил. И осъзнаването на това започна да го разкъсва на части с бавна, безмилостна прецизност.

— Какво ти носи това? — викна той към Лестър. — Какво ти носи сега? Когато нещо свърши, от него вече няма полза. С нищо не си по-добър от мен.

— Отивам си спокоен — отвърна Леспър. — Поживях. И накрая няма да стана гадняр като теб.

— Гадняр?

Превъртя думата на езика си. Доколкото можеше да си спомни, никога не се бе държал като гадняр. Никога не бе посмявал да е гадняр. Сигурно го бе пазил специално за момент като този.

Гадняр. Превъртя я отново в дъното на съзнанието си. Усети как очите му се пълнят със сълзи и се стичат по лицето му. Явно някой бе чул задавения му глас.

— Не се коси, Холис.

Нелепо беше, разбира се. Само миг преди това съветваше другите, Стимсън; беше изпитвал храброст и смяташе, че е съвсем истинска, а сега осъзна, че е било просто шок и обективност, възможна единствено по време на шок. А сега се опитваше да събере цял един живот потиснати чувства в няколко минути.

— Знам какво ти е, Холис — каза заглъхващият глас на Леспър, сигурно на двайсет хиляди мили от него. — Не го приемам лично.

Но нима не сме равни? — запита се той. Аз и Леспър? Тук и сега? Свърши ли нещо, край, каква полза от него? Така или иначе умираш. Но сам знаеше, че просто се мъчи да разсъждава рационално и безсмислено — сякаш се мъчеше да направи разлика между жив човек и труп. В едното има искрица, аура, нещо загадъчно и непознато. А в другото — не.

Същото бе с Леспър и него. Леспър бе живял пълноценно и сега това го правеше различен. А той, Холис, си бе все едно мъртъв от години. Двамата отиваха към смъртта по различни пътища и най-вероятно, ако имаше различни видове смърт, техните щяха да се различават както денят се различава от нощта. Смъртта, подобно на живота, би трябвало да е безкрайно разнообразна. И ако някой вече е умрял като него, защо трябва да очаква нещо по-добро при истинското си умиране?

Миг по-късно откри, че дясното му стъпало е откъснато. Едва не се разсмя. Въздухът отново бе излетял от костюма му. Наведе се бързо. Имаше кръв, метеорът бе отнесъл плътта и костюма чак до глезена. Да, смъртта в космоса се очертаваше като весело нещо. Реже те парче по парче, подобно на някакъв невидим черен касапин. Той стегна вентила на коляното; главата му се въртеше от болка; мъчеше се да остане на себе си. Вентилът се стегна, кръвта спря, въздухът отново изпълни костюма, той отново се изправи и продължи да пада и пада, тъй като само това му бе останало.

— Холис?

Кимна сънено, уморен от чакането на смъртта.

— Пак е Апългейт — каза гласът.

— Да.

— Доста помислих. Слушах те. Това не е хубаво. Прави ни лоши. Не е добре да се умира така. Кара ни да си изливаме цялата жлъчка. Слушаш ли ме, Холис?

— Да.

— Излъгах. Преди малко. Излъгах. Не съм те дънил. Не зная защо го казах. Сигурно ми се искаше да те нараня. Просто приличаш на човек за нараняване. Винаги сме се дърлили. Май остарявам прекалено бързо и се разкайвам бързо. Ама чух какви гадни ги говориш и това ме засрами. Както и да е, искам да знаеш, че и аз съм идиот. Няма и грам истина в онова, което казах. И майната ти.

Усети как сърцето му отново заработи. Сякаш не бе било пет минути, а сега всичките му крайници отново започнаха да връщат цвета си и да се затоплят. С шока бе свършено и последователните пристъпи на гняв, ужас и самота също отминаваха. Чувстваше се като човек, излязъл от студен душ сутринта, готов да закуси и да започне новия ден.