Рей Бредбъри - Всеки приятел на Николас Никълби е и мой приятел

— Нещо не си в ред днес, момче.

— Не аз. Ами името ми е откачено. Чуй само: Ралф. — Аз изрръках — Ррррралф.

— Звучи като музика от арфа…

— Звучи като бясно куче. — Но изведнъж се усетих. — Не се обиждай, Дог.

Мистър Винески погледна надолу.

— Него май хич не го вълнува цялата тая работа.

— Ралф звучи тъпо. Ще взема да си сменя името довечера.

Мистър Винески се замисли:

— Юлий като Цезар? Или Александър като Велики?

— Все едно какво. Помогнете ми, а, мистър Винески? Намерете ми име…

Дог стана. Аз изпуснах метлата.

Защото далеч нататък по нажежения саждив перон дофуча влакът — самото великолепие, самият огнедишащ грохот и прибойна пяна, а лятото в железния му търбух бе по-знойно от лятото навън.

— Ей го идва!

— Ей го отминава! — каза мистър Винески.

— Не, не отминава!

Сега беше ред на мистър Винески да изпусне ножицата си.

— По дяволите! Този проклет следобеден влак май че спира!

Чухме влакът да спира.

— Колко души слизат от влака, Дог?

Дог изджафка веднъж.

Мистър Винески неохотно се обърна:

— Торбите с пощата…

— Не… човек! С лека походка. Не много багаж. Тръгва към нашата къща. Нов наемател у бабини, обзалагам се. И той ще заеме празната стая точно до вас, мистър Винески! Нали, Дог?

Дог изджафка.

— Това куче много приказва — рече мистър Винески.

— Ще отида само да погледна, мистър Винески. Моля ви?

Далечните стъпки заглъхнаха в знойната, тиха улица.

Мистър Винески го разтресе.

— Само през трупа ми! — После добави, леко натъжен: — Изчезвай, Ралф.

— Не се казвам Ралф.

— Както там се казваш… бягай да видиш… и ела да ми кажеш най-лошото.

— О, благодаря, мистър Винески, много ви благодаря!

Хукнах. И Дог хукна. Нагоре по улицата, после по алеята, заобиколихме бабината къща и се мушнахме в папратите зад нея.

— Долу, момчето ми — прошепнах аз. — Тихо, че идва Голямото Събитие, каквото и да е то!

И по улицата, после по пътеката и по стъпалата приближаваше този мъж е напета походка, размахал бастунче. Той носеше пътна чанта, беше с дълга кестеняво-сива коса, копринени мустаци и козя брадичка, целият излъчваше любезност, сякаш бе заобиколен от ято птици.

На чардака застана до старата ръждясала люлка на вериги, сред саксиите със здравец, и огледа Грийн таун.

Далеч нататък той сигурно чуваше насекомното бръмчене от бръснарницата, където мистър Винески, който скоро щеше да стане негов враг, гадаеше с длани характери по буцестите глави, докато бръмчеше с електрическата стригачка. Далеч нататък той сигурно чуваше празната библиотека, където златист прах се носеше в ярката светлина, а още по-нататък, в дъното, някой скрибуцаше и почукваше с писалка и мастилница и пак скрибуцаше — една тиха жена, като огромна самотна мишка в дупката си. И тя щеше да стане част от новия живот на този човек, но сега още…

Непознатият повдигна високата си, мъхово-зелена шапка, изтри чело и без да погледне нещо определено, а само към горещото сляпо небе, той каза:

— Здрасти, момче. Здрасти, куче.

Дог и аз се подадохме от папратта.

— Ей! Как разбрахте къде сме се скрили?

Непознатият погледна за отговор шапката си.

— В едно друго превъплъщение на живота си аз бях момче. А много преди това, ако не ме лъже паметта, бях едно най-обикновено, щастливо куче. Но… — Бастунчето му почука мукавяната табела СТАИ НА ПАНСИОН, закована с кабъри на парапета на чардака. — Истина ли казва табелата, момче?

— Най-хубавите стаи в махалата.

— А леглата?

— Такива дълбоки матраци, че три пъти да потънеш и се удавиш от щастие!

— А наемателите по време на ядене?

— Приказват точно колкото трябва, не повече.

— Храната?

— Топли курабии всяка сутрин, прасковен пай на обяд, чудни сладкиши за вечеря!

Непознатият вдъхна и издъхна тези вкуснотии.

— Ще си продам душата!

— Моля?! — Баба неочаквано се беше показала зад летящата врата и сви вежди.

— Начин на изразяване, мадам — обърна се непознатият. — Не в смисъл да звучи нехристиянско.

И той влезе вътре. Той говореше, баба говореше, той взе да пише и изписва със заврънкулки в книгата за регистриране, а аз и Дог го бяхме зяпнали бездиханни и четяхме буква по буква:

— Ч-А.

— Можеш ли да четеш наопаки, момче — попита весело непознатият, като спря за малко писалката.

— Да, сър. — Той продължи да изписва. Аз продължих да чета: — А-Р-Л-З. Чарлз!

— Точно така.

Баба се загледа в краснописа му.