— Правителството е право. Сега го разбирам — каза Джордж Хил.
— Радвам се, че разбирате становището на закона.
— Да. В края на краищата не могат да допуснат убийството да бъде законно. Дори ако се прави с машина, телепатия и восък. Биха се показали лицемери, ако ме оставят да ми се размине след престъплението. Защото това си беше престъпление. След станалото все се чувствам виновен. Усещам необходимостта от наказание. Не е ли странно? Ето как обществото те хваща натясно. Кара те да се чувстваш виновен дори когато няма причина за това…
— А сега трябва да вървя. Желаете ли нещо?
— Не, благодаря.
— Е, тогава сбогом, господин Хил.
Вратата се затвори.
Джордж Хил беше стъпил на стола, вкопчил мокри длани в решетките на прозореца. Внезапно на стената светна червена светлина.
— Господин Хил, съпругата ви е дошла на свиждане — каза високоговорителят.
Той стисна решетките.
Мъртва е, помисли си.
— Господин Хил? — попита гласът.
— Тя е мъртва. Аз я убих.
— Съпругата ви е в чакалнята, ще се видите ли с нея?
— Видях я да пада, застрелях я, видях я да пада мъртва!
— Господин Хил, чувате ли ме?
— Да! — изкрещя той и заблъска стената с юмруци. — Чувам те. Чувам те! Тя е мъртва, мъртва е, не може ли да ме остави на мира! Убих я, няма да я видя, мъртва е!
Пауза.
— Добре тогава, господин Хил — промърмори гласът.
Червената светлина угасна.
Мълния разцепи небето и освети лицето му. Той притисна горещите си бузи в студените решетки и зачака под дъжда. След дълго време някаква врата се отвори към улицата. Видя от затвора да излизат две фигури с пелерини. Спряха за момент в светлината на една лампа и погледнаха нагоре.
Кийти. И Ленард Фелпс до нея.
— Кийти!
Тя се извърна. Мъжът я хвана за ръка. Двамата забързаха през булеварда под черния дъжд и се качиха в ниска кола.
— Кийти! — Задърпа решетките. Крещеше, блъскаше и дърпаше бетонния перваз. — Тя е жива! Стража! Стража! Видях я! Не е мъртва, не съм я убил, а сега ме пуснете! Не съм убивал никого, всичко това е шега, грешка, видях я, видях я! Кийти, върни се, кажи им, Кийти, кажи, че си жива! Кийти!
Стражите приближаваха тичешком.
— Не можете да ме убиете! Нищо не съм направил! Кийти е жива, видях я!
— Ние също я видяхме, сър.
— Пуснете ме тогава! Пуснете ме!
Беше пълна лудост. Задави се и едва не падна.
— Сър, вече минахме през всичко това по време на процеса.
— Не е честно! — Скочи и се вкопчи в решетките, ревеше.
Колата с Кийти и Ленард потегли. Потегли към Париж и Атина, към Венеция и Лондон следващата пролет, Стокхолм следващото лято и Виена през есента.
— Кийти, върни се, не можеш да постъпиш така с мен!
Червените стопове угаснаха в студения дъжд. Стражите зад него се спуснаха да го хванат, а той продължаваше да крещи.
© 1950 Рей Бредбъри
© 2008 Венцислав Божилов, превод от английски
Ray Bradbury
Punishment Without Crime, 1950
Сканиране: Mandor, 2008
Разпознаване и редакция: moosehead, 2009
Издание:
Рей Бредбъри. 100 разказа
Американска, първо издание
ИК „Бард“, София, 2008
Редактор: Иван Тотоманов
Художествено оформление на корица: „Megachrom“
ISBN: 978-954-585-949-6
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/10380]
Последна редакция: 2009-01-31 10:40:00
Стиховете са от Книга Песен на песните на Соломон, според синодалното издание на Библията — Б.пр.